ВЪВ ВЕЧНОСТТА - Моника Мигленова Желязкова

И Любовта леко прошепна на Смъртта:

- Аз си отивам от земния свят… Ти ми даде своята заръка, но моята последна молба е, да не пречиш на най-близките ми да ме помнят - и подала една червена роза.

Смъртта, разбира се, се изсмяла подигравателно, защото тя не знаела цената на тази роза и Любовта продължила:

-Тази роза я сложи в един от твоите ковчези, не я пипай, показвай я само на ближните.

 Безмълвна, Смъртта се съгласила, но попитала:

- Че за какво им е тази роза, та тя скоро ще увехне!?

Любовта се усмихнала и леко прошепнала:

- Ти за моята роза грижа не бери, тя няма скоро да изсъхне, щом аз живея в чуждите  сърца. А пак, нали знаеш, аз днес напускам човешкия облик но, ако съм била достойна, ще остана в хорските сърца и те ще ме помнят не с ярост, нито с мъка, а с радост. Но такава радост, каквато твоето сърце не би побрала. И няма да ги е страх да чуват моето име и на него ръце за клетва ще полагат, докато от теб, неблагодарна твар, ще се страхуват и на мен ще се любуват. –

Въпреки че Смъртта нямала сърце, за да почувства думите на любовта..., изкрещяла яростно:

- Твоето време изтече, тръгвай си от земния свят...!

- А розата, какво ще я направиш? - попитала през сълзи Любовта.

Когато смъртта видяла сълзите на Любовта, се зачудила какво е това, което пада от очите ѝ и попитала:

- Какво правиш? Какво е това, което капе от очите ти?

- Сълзи!

- Сълзи ли ?  Че какво е това?

- Мила дружке,  това е любовта!

- Че като това е любовта, ти коя си ?

- Е, аз съм Любовта!

- Как ти ще си любовта, като не може от теб да пада любов и ти да си любов?!

- Не може, от там идва и моето име. Нали като вземаш от нечие тяло чужда душа,  тя на тръгване се сбогува и всички плачат за нея - ето това е любовта, мила моя. Това е да имаш сърце, а то да дарява с любов другите.  Моето име идва точно от там, защото, както знаем всички безсмъртни, аз слязох с тази цел - да науча земните да обичат ближните. Че нали за това  Господ ме е създал!

- Добре, щом си създадена за това, ти усещала ли си някога това чувство? - зачудила се Смъртта. А Любовта леко се усмихнала и отговорила:

-А ти усещаш ли мъката на загиващите..?

-Ами....- започнала да се чуди Смъртта.

-Ами, любов кога за последно изпита?-продължила Любовта.

-Че каква любов, та нали аз съм небесна твар, за какво ми е тази любов?

Но Смъртта криела прорязващата си тайна в черното си студено сърце, че някога, някъде, във вечността, сърце била взела назаем, за да може и тя да усети това нетипично чувство. Но щом го допряла до гърдите си, то почерняло и така отнела човешки живот безпричинно. Разбира се, Бог не оставил така нещата, върнал душата и сърцето на земята, но последната дума била на съдбата. Така се родил дяволът (Сатаната). Разбира се, Смъртта била наказана за тази своя фатална грешка - да се влюби, Наказанието ѝ било нейната любов да бъде споделена, но невъзможна и Господ слял водата и огъня и сътворил Живота и Смъртта неусетно потънала в неговата красота.

Смъртта навела надолу глава и разказала своята история... Любовта не можела да повярва на чутото, че нещо такова може да бъде възможно.

- Ами добре, искаш ли да направим така: ти ще ме оставиш да живея, а аз ще ти дам любов назаем.

Смъртта, вцепенена от идеята, яростно изкрещяла:

-Твоят час настъпи, а аз любов назаем не искам! Както ти казах, аз съм висша твар и на мен не ми трябва любов, аз не съм смъртник, за какво ми е тази любов? Да ме боли още повече от болката на умиращия ли? Бог на мен не ми е отредил това и аз няма да го получа! А ти си тръгвай, защото часът ти отдавна е настъпил!

 Ядосана, Смъртта хвърлила розата на земята и яростно изкрещяла. Любовта вдигнала розата, допряла я до безмилостното сърце на Смъртта и розата от мъка почерняла. Любовта хванала ръката на Смъртта и я сложила в нея розата.

-Така, тази роза е за теб. Преди да падне последното ѝ листо, трябва да я занесеш на Живота. –

Смъртта подигравателно, през сълзи, се засмяла и попитала:

-Че за какво да я давам тази роза на Живота, той какво ще я прави?

-Ти за това грижа не бери, просто я дай на Живота. Както каза сама, моето време отдавна изтече, затова аз тръгвам да диря бялата светлина, за да стигна до Бог и да се отчета.

Смъртта  отвърнала:

-Ти не си достойна да я видиш тази светлина и няма да те пусне никой да минеш през нея!

- Ами, добре. - Усмихнала се любовта и се отдалечила. А Смъртта само това чакала и веднага тръгнала да търси Живота, въпреки че знаела, че отдавна никой не го е виждал и чувал. Обикаляла, разхождала се, но никъде не го намирала. След това се сетила за мястото, където Бог я бил наказал и решила да провери дали е там. Когато стигнала, видяла един самотен камък, а на него - Живота. Леко се приближила към него, а той я погледнал с прорязващ поглед и я попитал:

- Ти какво правиш тук, защо ме търсиш, кой те изпрати и каква е тази роза в ръцете ти?  

Смъртта от срам се изчервила, скрила розата и му отговорила:

- Каква роза, къде я видя? Не съм дошла да те търся. Че за какво си ми ти? Реших да дойда, за да мога да остана сама. А, ти, какво търсиш на моето място?

- Твоето място ли? Не е вярно, това е моето място!

- И как реши, че е твоето място? - зачудила се смъртта.

Живота тихо и смирено отговорил:

-Ами...аз тук ....намерих своят грях!

-Какъв грях? -Смъртта се зачудила още повече, как може Живота да има грях, като той е Ин и Ян, водата и огънят, доброто и злото, балансът на Земята. Но за да не бъде балансът пълен, трябва да се е случило нещо поразяващо

- Такъв! Смърт, влюбен съм в теб до болка! - яростно изкрещял Живота.

Смъртта протегнала ръката си и подала черната роза. Живота попитал:

- За какво ми е тази мъртва роза?

- Това е сърцето ми, ето, давам ти го, вземи го и си тръгни? - през сълзи промълвила Смъртта.

Хвърлила розата на земята и заминала. Живота леко я повдигнал и още от първия допир черната, почти увяхнала роза се съживила, почервеняла и се разлистила, сякаш винаги е била такава. Така Живота разбрал, че Смъртта му поверила своето сърце. Живота правил опити да я намери, но така и не успял, и за това решил всеки ден на праща на Смъртта подаръци, а тя ги пазела във вечността. Така Живота и Смъртта се оказали безрезервно влюбени. Така и Любовта възкръснала за тях и останала вечно жива на земята.