Нефтида - Милица Ивайлова Иванова

            Преди милиони години накрай света съществуваше малка държава на име Нефтида. Брояха се на пръсти народите, които знаеха за съществуването ѝ. Сред познаващите я хора тя бе известна с постоянно безводие. То предизвикваше много болести сред населението. Хората страдаха от това и все повече от тях загиваха. Беше толкова горещо, че чак изглеждаше така, сякаш луната грее силно като слънцето. Жените по цял ден обикаляха навън в търсене на зрънца за минимално утоляване на глада и жаждата.

            Майка ми и баща ми бяха кралят и кралицата на Нефтида. Те много се притесняваха за моето здраве. По молба на населението в двореца имахме гадателка. Родителите ми не вярваха в магии, но нямаха друг избор. Те се допитаха до нея в очакване да им каже кога ще дойде краят на безводието. Нейният отговор беше доста странен. Посъветва ги да сменят името ми и вече да се казвам Нефтида. Тогава предсказанието щяло да се сбъдне:

 

            „На детето вълшебно име изберете

            и съдбата на народа променете.

            Дъщеря ви ключът ще открие,

            самотата ще разбие.

            Водата ще отключи,

            сушата вовеки ще заключи!”

 

            Родителите ми я послушаха. Растях красива и умна. Косите ми бяха черни като абанос, очите сини като бистър извор, а душата – искрена и миловидна.

            На тринадесетия ми рожден ден кралят и кралицата ме извикаха и ми казаха, че предсказанието ще се сбъдне съвсем скоро. Бях много уплашена и учудена. Странното чувство, че за последно съм в двореца, ме плашеше. Бях постоянно нащрек. Подаръците ми харесаха, но най-много ме впечатли един златен амулет. Мама и татко ми казаха, че той е подарък от тях за късмет.

            Още същата вечер се разрази зловеща буря без капка дъжд, както винаги. Гръмотевици валяха като остри мечове надолу. Сребърни светкавици пълзяха по нощното небе. Една от тях нахлу в стаята ми. Обгърна ме и ме повлече нагоре. Опитах се да изпищя, но сякаш някой ме беше сграбчил за гърлото.

            Събудих се сред многобройни песъчинки. Отърсих се и се изправих на крака. Бях накъде много далеч от дома, насред пустиня. Тръгнах без посока с все още малка надежда в сърцето си. Вървейки, на пътя ми се изпречи голям прашен камък. Камъкът наподобяваше пъзел. До него на земята имаше осемнадесет глинени квадратчета с ръкописни букви. Понечих да го пипна, но някакъв глас ме спря: „Спри! Не го докосвай! Ще развалиш магията. Подреди изречението от четири думи и ще спасиш твоя народ. Ключовата дума е вода. Разгадаеш ли загадката, до теб ще бликне вода. Само една от всичките двеста комбинации е правилна.”

            Вцепених се. Как ще успея?! Въпреки страха си започнах с нареждането на квадратите. Опитвах всякакви комбинации, но не можех да разбера загадката. Слънцето грееше ярко и безпощадно. Нямах нито храна, нито вода. Наоколо имаше само суша и нищо друго. След дълги неуспехи получих първата дума, след това втората, третата и четвъртата. Надписът гласеше: „Водата – извор на живот.” И тогава бликна вода. Разбрах, че съм успяла. Невидима сила ме понесе към облаците. Пред очите ми се появиха две живи картини – сива и синя. В сивата видях измъчени от безводието хора, а в синята – прозрачните езера на Нефтида. Сивата картина избледняваше постепенно. Разбрах, че съм успяла. На Нефтида имаше вода!