Водна лилия - Маргарита Иванова Славова

Блатата бяха в центъра на дълбоките лесове, закрити от зеленикаво-жълтите завеси на огромни липи. Там незнайни създания и зверове живееха миролюбиво и охолно. Навътре в дълбините на едно от блатата, бледозелената рокля от лист на Лилия се стелеше плавно, носена от вълничките, образувани от лекия септемврийски бриз. Заради венчелистчетата ѝ, нейната ефирна коса с нежен розов оттенък, сатирите и някои от по-младите кентавърчета, като ги поглеждаха, често я припознаваха със сестра ѝ Роза.

Роза бе надменна и самовлюбена горска нимфа. Любимото ѝ занимание беше всяка сутрин да пудри страните си с капчиците роса, изпаднали по тревата. После с бавни крачки, присъщи и достойни единствено на кралска особа, отиваше при блатото на Лилия, за да се оглежда в зеленикавите води часове. Само доближавайки или осмелявайки се  някой да я докосне и прекъсне, рискуваше да бъде убоден от острият нрав на нимфата, ала въпреки това не преставаха да  ѝ се възхищават отдалеч.

Характерът на Лилия не беше така жесток, колкото този на сестра ѝ Роза. Винаги се отнасяше мило към всяко създание, което я навестяваше през късните следобеди, за да слуша нейните песни. Те от друга страна ѝ разказваха истории за далечния, недостижим и недостъпен свят. Защото, като всяко блатно цвете, нямаше как да напусне водата. Само една минута без вода щеше да бъде фатална. Въпреки това, сърцето ѝ биеше чисто, неспособно да завижда. Лилия бе достатъчно подвижна, че да може да присяда върху зелената си листна рокля, върху някой камък или някое от островчетата из блатото. Най-неловкият ден на нимфата бе, когато по погрешка, седна на главата на блатника, кръстен преди много години на един български владетел Токту. От тогава насетне той ѝ имаше зъб и се бе притаил надълбоко в тинята, сгушен изпод съкровищата си.

Един ден в гората влезе човек. Той беше от онези мъже с големи сафари шапки, химикал и с тефтерче, винаги под ръка, с напразни надежди да се натъкне на някаква находка, чудо, което да опише в трудовете си и да го увековечи, заедно със себе си.

Пазителите на гората, още спяха както и преди хиляда години, когато последната еднорога се бе появила в горите, правейки ги неин дом и убежище за тези, чиито домове отдавна били разрушени от войните, от алчността и коварството на хората. Млад все още за вида си лесник, на име Белуш, единствен се бе разбудил от пакостливите горски елфи, които го щипеха, дърпаха за мъха и опитваха да го разкихат от триста години. Надигайки тежките си коренища и размахвайки дебели клони, той изстена, разнасяйки пукот от кора из околноста. Като цяло лесниците бяха предразположени към хората, стига да не ги предизвикваха, нарушавайки реда в горите им и да не вредят на ничие живо същество което е част от нея. Изследователят уплашено побягна, а зад гърба му учудено го наблюдаваше, вече променилият се като старец с дълга зеленясала брада, лесник.

Слънцето бавно слизаше иззад дървесните корони. Мъжът забърза да събере изсъхнали клонки, нападали по земята, и да накладе лагерен огън близо под големия кедър. Разпъна палатката, която досега грижливо бе сгъната и носена на гръб, нагласи фотоапарата върху статива към поляната, пускайки го в нощен режим. Успя да намери малък бистър поток с хладка вода, от която наля в манерката си. Връщайки се, той забеляза нечия сянка. Огънят пред него освети прегърбен старец, с дълга зеленясала брада, облечен със сивкаво-кафеникаво палто. На главата си носеше шапка. За миг на човека му се стори, че около периферията ѝ има втвърдени птичи курешки, стекли се от страни на челото на странника. Старчето бе надигнало поглед към изгряващите, подобно на диаманти, блестящи в мрака, звезди, без да му обръща внимание. Изследователят извади от един страничен джоб голяма лула и почна да образува кръгчета дим. Начумери се срещу непознатия. Предположи, че се е наял с някакви гъби със странични действия, затова и реши да не бъде толкова груб към старчето. Записа в дневника по-късно да изнамери въпросните гъби и да ги проучи. Тишина бе прекъсвана само от пукота на изгарящите клонки…

–Извинете ме, но кой сте вие същност?-не се стърпя да попита младежът.

Старецът се изправи на хилавите си крака, свали шапката. За миг на изследователят му се стори, че е сплетено гнездо върху посивелите му коси.

-Имам много имена, но приятелите ме наричат Белуш. Имате ли нещо за хапване?

-Мога да приготвя чай и мисля, че имам няколко пакета…ахам. Бисквити?

Подаде му пакета. Зарови се да търси този с чая и самия чайник. Докато нагласяше нещата, Белуш го наблюдаваше отстрани.

–Аз съм Илия от селата, далеч на юг, към старият град, сгушен между планините. Изследовател съм. А вие, господине?

-Ох, ох… - изпъшка, намествайки се на земята.- Аз съм един грохнал от годините билкар, приел тази вечнозелена гора за собствен дом. Да ти се намира малко медец?- разбърка унило чаят.

-Не, съжалявам… Имам захар, ако желаете, стари ми човече!

Белуш го изгледа сопнато. Никога не му харесваше да му викат „стар“. Та той беше само на няколкостотин години! „Какви невъзпитани хора са младоците!” -  помисли си, ала кимна на предложението му.

Жалко, че Илия не знаеше колко променлив и сприхав може да е нрава на един лесник. Извади гъдулката изпод завивките и засвири бавна, тиха мелодия и заедно със сладникавия ментов аромат пазителят на гората започна да се поотпуска. Затова реши да възобнови разговора, питайки момчето по каква работа е из тези места.

-…в широкия смисъл едно изследване се състои от подробното проучване с цел установяване на нови факти и знания, които аз събирам, анализирам и класифицирам. Никой не се е осмелявал да престъпи в тези земи, а всяко място крие своите тайни.

-Значи търсиш приключение?

-Лично аз смятам, че самият житейски път, който ни е предначертан, е едно ужасно голямо приключение!

-Рано сутринта, щом се събудите, тръгнете право напред. Ще стигнете поляна с най-различни цветя. Не се плашете, ако видите как изчезват в бяла мъгла или в буря от листенца. Продължете, следвайки миризмата на блатото. Там ще я намерите!

Илия спря да свири, заглеждайки се в пръстите на ръцете си. Под ноктите му се бе насъбрала с една идея повечко мръсотия. Ала когато се обърна към Белуш, за да го попита за какво говори, сякаш старецът бе потънал в прегръдките на вечерната тъма.

На сутринта младежът изпълни заръката на нощния странник. Стигна до блатото на Лилия. Нимфата бе чула за човека, но досега никога не бе виждал някой от тях. Тя се опита да се скрие зад една от липите, но момъкът вече я бе забелязал и се промъкваше към водата, за да я отгледа по-отблизо. Остави раницата си на брега, изваждайки скицника си. Запристъпва внимателно с изваден молив. Искаше да я скицира до най-малката подробност. Подхлъзна се по невнимание на един хлъзгав камък. В опит да запази равновесие, изтърва скицника с всичките си рисунки в блатото. Протегна се да ги извади, но дланта му се плъзна по лигавата повърхност на камъка. Загуби упора. Удари тъпо челото си в камъка и започна да потъва надолу.

Лилия се уплаши, гмурна се към него. Той бе далече от нея и колкото и бързо да плуваше, не можеше да смогне на темпото, с което човекът потъваше. Усети остра болка под таза си. Корените ѝ вече обтягаха, ако продължеше, щеше да ги изтръгне, ала не я интересуваше. За нея важно бе единствено и само да спаси непознатия. Извади го на сушата под листата на липите. Хвана лицето му с длани, май не дишаше. Вля частица от жизнената си енергия из тялото на удавника, търсейки водата, с която се бе нагълтал. Когато я откри в белите му дробове, ѝ заповяда да излезе. Младежът се изправи рязко, плюейки вода. Лилия му позволи да я докосне, но когато той го стори, кичур коса, розови лиани с нежни розови листи, падна леко като перце в дланта му. Водната нимфа отстъпи с ужас. Венчелистчетата от главата ѝ опадваха все по-бързо, по кожата ѝ изникнаха тъмнокафяви петна.

Побягна към едно островче, обрасло с папур и тръстика. Илия я последва, но вече беше късно. Когато доплува до нея, Лилия цялата бе станала сива. Магията ѝ я напускаше, превръщайки я в песъчинки. Нимфата ронеше сивкави сълзи. Момчето я притисна в прегръдките си. Магията не правеше разлика между него и нимфата... той самият започна да се разгражда в гъст облак от прах, понесен надалеч от вятъра, ала не я пусна. Вече чувстваше, че е проумял думите на Белуш. През целя път изминат по кални пътеки, стръмни склонове, дълбоко, подсъзнателно я бе търсил толкова много време – нея, любовта. И когато тя бе в плен на ръцете на смъртта, той бе потеглил с нея. Преди да изчезнат, заличени от света, целуна нежно нимфата по изстиналата ѝ кожа.

Липите бавно се клатеха. Животинките бяха наобикаляли брега на езерото. Роза също дойде заедно с посестримите си и стенанията на тези, които бяха възпрепятствани да стигнат до блатото на Лилия. Всяка подхвана за ръка другата до себе си, потънали в скръб за посестримата си.

-Вижте! - провикна се Белуш, виновникът, може би, за трагичния край.

Там, където бяха изчезнали двамата влюбени, се бе появила малка розово-лилава лилия, носена най-необезпокоявано по вълничките. Малкото момиче надигна главичка над роклята си. Огледа се наоколо и се усмихна.