ЛЮБОВТА НА ПОЛУДНИЦАТА - Йоана Атанасова Атанасова

Полудница (Полуденица) в славянската митология е жесток полски дух с вид на красива млада жена в чисто бяла ленена риза. Тя броди по пладне из нивите, особено по време на жътва, и убива всеки когото срещне. Понякога краде и деца. Изцяло бялата дреха сред славяните е била символ на траур, и в този смисъл на смъртта.

Полудница идва от полу и ден, което подкрепя поверието, че тя се появява само по пладне, в средата на деня. Това време от денонощието се е считало за също толкова опасно и неблагоприятно, колкото и полунощ. Тези два момента от деня и нощта са се наричали разпътен час и в него хората си стояли в къщи, за да не ги постигне лоша дума, да не хванат уроки и да не бъдат срещнати от зли сили, които да им навредят. Защото точно в разпътния час се активирали всички демони и проклятия. Такъв един особено могъщ демон била и полудницата, заедно с нейната посестрима — полунощницата.

Вероятно персонажът на полудницата се е появил като персонификация и обяснение на слънчевия удар.

(Уикипедия)

 

Четата беше отседнала в гъстите горски дебри, покрита от черното було на нощта, прорязано единствено от пламтящия огън в огнището.

–Тез твои другари кога ще дойдат? – избумтя гласът на Стою, едър, силен, мустакат мъж в тридесетте.

–Може би всеки миг, може би в полунощ, но със сигурност преди първи петли. Ти, сега, да не се уплашиш и да хукнеш да бягаш. Или да ми викаш „дявол такъв“. Като довтасат – спокойно. Аз ги командвам. Никой от тях няма да те ухапе или убие, освен ако аз не му кажа.

 Златокосото момиче, не по-голямо от двадесет години, бъркащо с голи ръце в жаравата се изкикоти с лице, разтегнато в широка усмивка. Това изплаши хайдутите, не трепващи пред люти битки и патилата на живота.

Предводителката се усмихваше кога ли не; когато ѝ беше добре, когато разправяше извратена, жестока шега, намираща я за забавна, но и когато се готвеше да направи някого на парчета за нещо, което само тя си знае. Те разбираха, че тяхната войводка можеше да ги унищожи за секунди със същата ярост, с която налиташе на турците. Тя не беше човек и те бяха приели това. Които не бяха – тя не беше приела да живеят. Навярно и тези, които щяха да пристигнат в този късен час, не бяха хора.

–Та разбрахте! Като дойдат приятелите ми, да се държите прилично – момата се изправи, подритна едно дебело дърво, останало да стърчи навън към пламъците.

Тогава снажен, добре изглеждащ момък някъде на нейната възраст се доближи плахо за нея и я побутна за ръката.

–Може ли да те питам нещо? – прошепна той.

–Ами, хубаво, питай! – звънна силният ѝ глас.

–Не, не, аз искам да ти го кажа, без другите да ме чуят.

Някои от хайдутите се подсмихнаха, без да посмеят да се засмеят. Други се притесниха да не би страшното същество да се разлюти от въпросното нещо – знаеха колко е капризно... и ненормално.

–Май се сещам какво искаш да ме питаш – подхили се и Полудницата. – Искаш да ме питаш... Дали си сипвам кисело мляко в ушите, преди да си легна. Е, не, не си сипвам – изхили се тя, а с нея се засмяха и някои от насядалите край огъня мъже.

–Не, ела малко тука, те не трябва да чуват.

–Ама защо, нали сме дружина? Всички нали сме приятели? Нима си ми по-добър приятел от другите?

–Да, да, но това не засяга тях. Хайде де, ела да ти кажа!

–Що не идеш с момчето, че да ти каже каквото има да ти казва – помогна един от мъжете, осъзнавайки какво рискува, като не застава на нейна страна.

Накрая Полудницата се съгласи и след като се отдалечиха достатъчно, Боян започна:

–Ти... дето бъркаше в огъня преди малко... И нищо ти нямаше... А и освен това ходиш с дълга бяла кошуля и с пояс - зуница.

„А и си толкова хубава...“

–Да не си някоя... де да знам... самодива?

Момата сложи ръце на кръста си и си наклони леко главата встрани.

–Де да знам. Довтасах тука от северните степи много отдавна, още когато Тервел властваше, а българите бяха свободни, пък те тия май са местни. Спокойно, скоро пак ще сте свободни и ще благодарите на балканския военачалник – тя погали младежа по бузата, при което той се изчерви. - А и имам чувството, че ми вдъхва сили слънцето, а не природата и нощта. То, слънцето, сигурно е една голяма огнена топка, та затуй толкова добре се разбираме. През целия си живот не съм слънчасвала нито веднъж! А, и между другото, последно видях човек с твойто име преди поне триста години – Полудницата обви момъка с другата си ръка, стисна бузата му изведнъж и впи нокти, като че ли искаше да провери колко сила е нужна да се приложи, за да се разрани човешката кожа. Той искаше да се откопчи от желязната хватка, но нямаше никакъв шанс срещу този не-човек. Накрая, след като върховете на пръстите й станаха алени, тя го пусна и избърса кръвта в дългата си бяла риза. – Браво на тоя, дето те е кръстил тъй. Днеска повечето са Кольовци, Гошовци, Ивановци, Стефчовци, Ганьовци и прочие. Традициите трябва да се пазят.

Полудницата потупа Боян приятелски по разкървената буза. Само дето всяко потупване бе по-силно от предишното, а последното си беше направо като шамар.

Тя си даде вид да е обърнала внимание на насълзените му топли кафяви очи. Младежът бе изплашен. „Ти си луда, напълно луда!“ Не смееше да каже нищо, страхувайки се от това, което младата жена можеше още да му причини. Чувствата, които изпитваше първоначално, бяха заменени с първичен страх, изпълващ всяка негова вена, каращ го да пребледнява и дори да трепери.

–Т...това... защо... защо го направи? – накрая събра смелост той. Не разбираше с какво бе предизвикал тази агресия срещу себе си; тя беше ранявала по-жестоко хора поради какви ли не нищожни, важащи само за нея причини.

По устните на войводката се появи усмивка, но хладните ѝ, нереално изглеждащи очи не участваха в нея – изглеждаха празни и тъжни. Това изплаши момъка още повече и той инстинктивно се дръпна назад, но без да постигне кой знае какво – тя го държеше здраво за ръката.

–Виж сега. Ти все някога ще умреш и тогава няма да има значение дали лицето ти е красиво или не – прозвуча монотонно из тъмния лес. За секунди обичайното ѝ весело настроение се върна и продължи игриво:

–Обичам да си играя на въпроси и отговори. Сега аз питам. – гласът на Полудницата потрепери и отново заплаши да се изплъзне в плашещ, нетипичен за нея еднотон. – Защо като нападаме турците, ти стреляш над главите им или край тях? На упражненията по стрелба си от най-точните. Добре че съм аз, та да ги изпепеля, както си заслужават! Така им се пада, като не се държат добре. Нали знаеш, че няма как да ги махнем иначе.

–След... следващия път ще стрелям... – но не искаше да отнема живот.

–Няма!... Няма да има следващ път – тя впи поглед в очите му. – Слушай сега. Ти ще си идеш оттук и няма да разправяш никому за това, което е станало и за това, което си видял. На два часа път надолу има българско село. Иначе... ще се лее много повече кръв от тази преди малко.

 

Безбрежни поля. Празни поля.

Слънцето понякога грее силно на ясното лятно небе и тя е доволна. Понякога то се умълчава зад някой скрежен зимен облак. Въпреки това тя обича слънцето. То докосва с лъчите си всичко и всички. Никой не седи над него. То топли. То сияе. Но си остава едно и също всеки ден. Но никой друг не блести на небето до него. Просто огромно огнено кълбо в синята празнота. Доближиш се – то те изгаря.

Тя е самотна.

Но тогава тя го вижда. Голямо жълто цвете с много листенца и леко тъмен център. Високо почти колкото нея. Ах, какво красиво цвете! Досущ като слънце на земята. Тя го докосва с малките си детски ръце. Детски, но на няколко столетия. Цветето е като слънцето. За миг то пламва като слънцето.

Вече го няма. Само черна пепел в ръцете ѝ...

Тя е учудена. Къде отиде цветето? Търси го в пепелта. Търси го на хоризонта. Сякаш не вярва какво се е случило.

Нищо.

Минава време.

Щастието ѝ се усмихва. Намира второ слънчево цвете. Сега дори не смее да го докосне. Обиква го. То е като слънце на земята. Харесва ѝ.

Цветето става все по-ярко и по-високо.

Тя го брани от бури и птици. Тя го полива при засушавания. Не минава и ден, без да го погледне и да се усмихне. Тя притежава слънцето на земята.

Но слънцето на земята не бе като това на небето.

С всеки изминал ден листата му стават все по-изсъхнали и губят огнените си багри. Тя не разбира какво се случва.

Накрая е жалка кафеникава пръчка с увехнали листа и тъмна пита на върха, клюмнала настрани.

А тя бе останала една и съща, въпреки всеки изминал ден.

Защо това се случи? Тя не знае. Може би не се бе грижила достатъчно добре. Може би просто слънцата са така. Дали и онова горе, което ѝ даваше сила, щеше да угасне някой ден?

А може би и тя ще угасне някой ден.

Но големите деца не плачат. Ако плачеш, разбират, че си слаб. Нараняват те. Продължава да се усмихва.

Няма смисъл от чувства, а от действия и мисли.

Тогава тя проявява интерес към угасналото слънце. Тя иска да разбере какво е то.

От слънцето са останали малки черни парченца. Въгленчета.

Нека бъдат свободни с вятъра из полята.

Цветята се връщат следващото лято.

Губи ги отново през есента.

Те идват и си отиват.

Тя вече просто се забавлява с тях. Знае, че все пак ще ги изгуби.

Продължава да се грижи за тях. Но ако е недоволна от някое, го скършва. Други ги унищожава, без всъщност да цели това. Трети ги чупи от проклета проклетия – знае, че така или иначе те ще угаснат. Какво пък ако се случи малко по-рано – защо да гаснат от само себе си, когато тя може да ги накара да угаснат, да има власт над тях?

Цветя, цветя, цветя.

Боян, Боян, Боян.

А тя си остава същата…

Нима?