ЕНЬОВДЕН - Дария Мартинова Димитрова

Средата на лятото е. Един от най-горещите дни. Още не се беше съмнало, а момите вече бяха готови да изпълнят ритуала за Еньовден.

Най-младата от всички, най-красивата, вече беше отишла на полето. Нощта бе отминала. Слънчевите лъчи едва успяваха да стоплят земята. Билките се радваха и хвалеха една на друга, колко много роса е попаднала върху тях. Момата се казваше Елица. Тя имаше дълга златиста коса. На челото си имаше венец от дъхави цветя. Момичето носеше бяла риза, стегната в кръста с коланче. Елица беше боса и стъпваше смело по меката трева. Тя беше разперила ръце като птица и се радваше на този специален ден.

Още от малка тя обичаше да се разхожда из полето.

Момите танцуваха хоро по росната трева. Събраха си билки и се запътиха към селото, да ги раздадат от къща на къща.

Елица остана сама и започна да се върти в кръг. Изведнъж заваля ситен леден дъжд. Капките падаха по косите, по раменете и по лицето на девойката. Тя продължаваше да се върти все по-бързо и по-бързо.

Елица си представяше как преди идваше на същата поляна с баба си. Старата жена ѝ разказваше с благ глас коя билка за какво помага и как се нарича. Момичето запомняше всичко и днес, също като баба си, приготвяше билки и отвари, за да помага на хората. Елица сякаш сънуваше и не спираше да се върти. Тя се смееше високо и се радваше на капките по лицето си.

Изведнъж дъждът спря, също както беше започнал. Момичето се откъсна от чудните спомени, които я бяха връхлетели. Тя сякаш се събуди от сън.

Елица събра грижливо набраните билки и забърза към селото, за да ги занесе на старата си баба.

Днес двете имаха празник, защото те бяха лечителките на селото.