Приказка за снежинката - Даниел Димитров Бояджиев

            Една зима валяло много сняг. Имало най-различни снежинки – всичките красиво бели и с различни форми. Една от тях падала твърде бавно, сякаш не искала да се разделя с облака. Не разговаряла с другите снежинки, не пеела с тях песента на снежинките. Тя си мислела: ,,Не искам просто да падна на земята и никой да не ми обръща внимание, мечтая да стана част от снежния човек. И не искам да се разтапям отново! Вече пет или шест години ставам ту на сняг, ту на вода, ту на град. Най-много искам да съм си само снежинка.” И докато си мислела, тя се отпуснала и полетяла нанякъде много бързо.

            Е, сега вече я било страх. Не ѝ се щяло да влезе в някой комин, и вътре в него да се разтопи и да изчезне. Или пък да падне в някоя река. Продължавала да лети. И така, докато не видяла едно куче-хъски, цялото заснежено. Казала си, че това трябва да е снежният човек. Кацнала на носа на кучето. А пък то се отръскало от снега. Снежинката отказала да падне и останала на носа му. Кучето се разлаяло и тя разбрала, че не е попаднала на снежен човек, а върху куче. Попитала го:

– Мурджоо, виждал ли си наблизо снежен човек?

– Джаффф!– отвърнало то и я издухало към гората.

            Снежинката пищяла и викала: ,,Искам обратно! Искам обратно! Искам обратно!” И пред малките ѝ очички изведнъж се изправили цели десет снежни човека! Стояли си там с носовете от морков и не помръдвали. Тя не знаела кой да си избере. От толкова мислене, като че ли забравила как се лети и паднала на земята. Останала там.

            В този момент близо до нея минало дете. Тя много го харесала. Извикала му :

– Детенцее! Ела тук и ме използвай за твоя снежен човеек!

            Детето чуло някакво тъничко гласче и се зачудило откъде ли идва. То започнало да ходи бавно и да се оглежда, приближавайки се все повече към снежинката. Гласчето ставало все по-силно и по-силно. Някъде съвсем отблизо... Детето, без да разбере, настъпило снежинката. И тя залепнала за ботуша му. То си тръгнало към дома, защото цял ден правило снежни човеци и се уморило.

            След малко, снежинката се озовала в къщата на детето. То си сложило ботушите на най-топлото място в дома - до камината, за да изсъхнат. Полепналият по тях сняг започнал да се топи. Идвал ред и на снежинката. В последният момент тя измислила как да се измъкне: трябвало да се претъркули смело през всекидневната, но незабелязано, и да си плюе на петите. Речено-сторено. Тя тръгнала. Минала под вратата и се озовала в голямата всекидневна. Но започнала да се топи все по-бързо и по-бързо... Докато не се стопила съвсем и попила в килима. 

            Така от снежинката останала малка блестяща капка. А навън в небето полетели нейните нови сестри и всяка от тях имала свои мечти…