Приказка за мързеливия брат - Василева Митевска

Имало преди време двама братя, които изобщо не си приличали. Единият се казвал Симеон и бил с руса коса и сини очи, а другият - Калоян, с черни очи и черна коса. По всичко били пълна противоположност.

Симеон и Калоян навършили седем години. Трябвало да започнат училище. Първата седмица и на двамата им било много интересно. Чувствали се като големи, когато трябвало да стават рано, да учат уроци и да пишат домашни. Но втората седмица на Симеон изобщо не му се ставало така. Искал да си стои по цял ден на леглото и нищо да не прави. Започнало да му омръзва училището. Толкова било хубаво преди, защо му трябвало да започва училище. Щели да играят пак по цял ден с брат си, да се смеят, да се забавляват..., а сега е задължен да пише и учи.

При Калоян нещата не стояли така.Той много обичал да ходи на училище и се чудил, как така досега не е разбрал, че съществуват толкова интересни занимания.

- Хайде, деца, ставайте! Вече трябва да тръгвате! - казала на следващата сутрин майка им.

- Аз няма да ходя на училище! - отсякъл Симеон.

- А, как може да говориш така!

- Мога! За какво ми е училището? Само да си губя деня.

- Сине, моля те, ако не ходиш на училище, как ще живееш в бъдеще? Трябва да изхранваш семейство, деца... Не ми се мисли как ще успееш.

- Ти не се безпокой за това, аз ще стана футболист. За това не се искат никакви знания. По новините винаги съобщават, как някой известен футболист спечелил ...

- Симеоне? - отсякла строго майка му. - Я ставай и тръгвай за училище, че вече ме ядоса! Виж брат си! Закуси дори!

След като тръгнали, майката се замислила дали да не запише сина си на уроци по футбол.

- Нека прави каквото иска. Все пак негов е животът. Тя едва приела факта, но го записала на тренировки. Симеон много се зарадвал. Той трябвало да тренира три пъти седмично - във вторник, четвъртък и събота.

Ето, било вече вторник. Отишъл, но му било много трудно. Симеон, освен мързелив, бил и много непостоянен. Едва след четири тренировки, той се отказал. Сърцето на майка му се късало. Стоял по цял ден сам и с нищо не се занимавал. Навършил пълнолетие и отново нищо.

А брат му се изучил, получил и висше образование и бил много доволен от себе си. Когато станал на 30 години го поканили да работи в една банка. Станал генерален директор. Получавал висока заплата.

Когато го виждал такъв, Симеон се замислил. Всъщност не си харесвал живота. Искал да не е бил такъв като дете. Много съжалявал за пропуснатото време. Казал си, че няма път назад. Решил да опита да промени нещо. Започнал да учи, много да учи. Заболявала го главата от всичкото това учене. Но този път не се отказал. Продължил и след 5 години усилен труд се дипломирал успешно. След още няколко години получил диплома и за висше образование. Поканили и него за работа в банката.

Сега Симеон работи там, редом до брат си, доволен от живота си и спокойно издържа семейството си и се радва на прекрасните си деца.