ЩАСТИЕ - Габриела Димитрова Иванчева

Имало едно време един цар и една царица. Те се обичали толкова много, че не можели един без друг. Единият допълвал другия. За тях щастието било невъзможно, ако били разделени. Но също така искали да допълнят щастието си... Много искали да имали деца. Но за съжаление, царицата не можела да роди. Решили да питат надлъж и на шир дали има магьосница, която да направи отвара, така че царицата да роди. Търсили и търсили, докато накрая намерили магьосница, която да се съгласи. Но това била зла вещица, която завиждала на щастието на царя и царицата. Те не знаели за лъжата и за това с радост я приветствали в двореца. За благодарност, че ще изпълни тяхната молба, царят я дарил с много богатства, декари земи, дори стая от двореца,  ако иска в бъдеще да живее и работи там.

Дошъл денят, в който вещицата трябва да е в двореца, за да се запознае с царят и царицата. Запознали се, седнали да пият чай в прекрасната и обширна градина от червени и бели рози на царицата. В градината имало две пътеки. Пътеката от червените рози била към стаята на царя – червено, за да показва мъжествената му сила и безстрашието на царя. Бялата пътека била към стаята на царицата – бяло за нежността и красотата ѝ. Вещицата ненавиждала това. Тя имала много подъл план за бъдещето им. Царят и царицата веднага с огромно нетърпение се обяснявали как ще изглеждат децата им. Царицата казала:

–Може би ще е малко синеоко момченце, с руси къдрици като слънцето. Ще бъде обичано от всеки и ще бъде добър крал.

Царят пък казал:

–Може би ще е момиченце с черни и прави дълги коси и големи очи като маслини. С мека и бяла кожа, като восък. Ще бъде уважавана от всички и ще бъде добра майка и съпруга.

Тогава вещицата ги прекъснала:

–Но, за да направя магията, ми трябва нещо много ценно...

–Не ти ли стигнаха тези всички богатства? – попитал царят.

–О, не ми трябват пари, трябва ми душата на жена ти! – отговорила вещицата.

Царят и царицата замръзнали и замълчали за дълго, но нямали друг избор. Те били длъжни да рискуват безкрайното си щастие за детенце, защото нямало кой да управлява кралството след време. Съгласили се с мъка на сърцето.

Вещицата била много доволна, че планът ѝ работил като по вода. Стаята, която ѝ била дар от царя, направила свое работно място. Стаята се намирала в една от кулите на кралството. Рано сутринта тя извикала царицата, качили се до кулата, влезли  в стаята и вещицата заключила вратата. Царицата леко се уплашила и усетила, че има нещо гнило. Вещицата я завързала на един стол.                                       

-Магията трябва да бъде на изгрев слънце, за да може лъчите да бъдат в очите ти.-казала вещицата.

Царицата мъчително мълчала. Вещицата, за да  разплаче царицата, ѝ разказала за злия си план, че ще вземе душата ѝ, за да се ожени за царя и ще направи детето зло, благодарение на въглен. А сълзите ѝ трябвали, за да се направи детето с големи очи, за да се лъжат хората, че е с добра душа.

Царицата се разкрещяла за помощ и започнала да плаче, но никой не я чул. Вещицата я убила и сложила душата ѝ в специална кутия. Тя започнала да прави магиите, докато не се сетила, че е забравила восъка за кожата на детето. Излязла  от стаята и  по едно време кутията с душата на царицата, която стояла на едно от шкафчетата точно до въглена, започнала да се движи и докоснала въглена, който се превърнал в скъпоценен камък. Той отвън изглеждал като въглен, а отвътре като диамант. Вещицата се върнала и направила двете магии, без да разбере какво се случило с въглена.

Минали дни. Царят тъгувал за жена си... Тогава вещицата уж му помагала да се справя с мъката. Тя го излъгала, че ще си тръгва, но се превърнала в красива жена, която царят веднага обикнал.  Той се оженил за вещицата, която просто искала го убие и да му вземе трона.

Детето, за което царят мечтал, растяло като малко момиченце с руси прави коси и с маслинени големи очи, а лицето му било като восък. Кръстили го Мелани. Това момиченце обаче имало много странна дарба, благодарение на въглена. То не било зло. Просто през деня мълчало, а през нощта казвало всичко, което е видяло през деня. Вещицата, всеки път, когато усетила, че царят се съмнявал в нея или има спор, правела отвара, която да спира всеки проблем и която скъсявала живота на царя с един ден.

Веднъж царят и вещицата се скарали жестоко. Тя се ядосала, взела малкото момиченце и се качила в кулата, където правела поредната магия, която оправяла проблема. Докато правела магията, тя си говорела, че няма търпение да убие царя и  да вземе трона. Също така разказвала историята с царицата. И това всичко се случвало пред Мелани.

Една вечер малкото момиченце се изгубило в двореца. Накрая се озовала в градината с червените и белите рози. Но там белите рози били черни, защото в стаята на царицата започнала да живее вещицата, а червените рози увяхвали, защото царят умирал заради отровата на вещицата. Докато Мелани се чудела на къде да отиде, до пътя на червените рози я гледал духът на царицата.Тя видяла духа и замръзнала от страх, но също така усещала и някаква странна топлота. Духът ѝ посочил пътя към стаята на баща ѝ и тя се запътила на там. Добрала се до покоите му със радостни сълзи, че е намерила пътя и веднага, като видяла баща си, му разказала всичко. От убийството на майка ѝ до срещата с духа ѝ.

Само докато царят чул това, веднага извикал стражите да заловят вещицата и да му я доведат. Тя с омраза си признала всичко и царят я накарал да премахне всички магии, който е направила, освен да премахне дъщеря му. Тя направила всичко, освен да върне царицата, тъй като не можела да побеждава смъртта.

Накрая я изгонили от двореца и заживели с мир. Малката Мелани пораснала и един ден попитала баща си:                                            

-Татко, как може ти си щастлив, когато мама я няма?

А той ѝ отговорил:                           

-Защото имам теб, а тя ти е предала най-доброто от себе си...