Странно приятелство - Мирая Пламенова Гешева

Беше един обикновен следобед след училище. Бързах да се прибера, защото вече се стъмваше рано. Бях се забавила много и слънцето  се скриваше зад хоризонта, затова реших да мина по един кратък път през гората, който често използвах, когато закъснявах.

 Навлязох в гората, когато беше почти тъмно. Короните на дърветата бяха толкова гъсти, че малкото останала слънчева светлина едва успяваше да си проправи път през тях, а призрачни сенки се спускаха от всеки храст и всяко дърво, към които погледнех. Скоро вече едва виждах пътечката, по която вървях. Тъкмо когато се канех да включа фенерчето на телефона си, чух звук от стъпки недалеч от мен. Сякаш те приближаваха все повече и повече . Колкото по-силно се чуваха, толкова повече страхът ме завладяваше. Не можех да помръдна. Сякаш  краката ми бяха пуснали корени в земята. Започнах да си представям ужасното чудовище, което би могло да изскочи срещу мен всеки момент. Първо през главата ми преминаха образите на лисица, после на вълк и накрая на огромна озъбена мечка. Вече бях толкова уплашена, че си представях всичко – как към мен приближават някакъв луд, побъркан убиец, излязъл от филм на ужасите, а дори и вампири, зомбита и върколаци. Нямам представа колко време си бях фантазирала всичко това, но звукът вече беше наистина много близо до мен.

Изведнъж сякаш се опомних и краката ми сами ме поведоха към най-близкото дърво, зад което се скрих. И то точно навреме. Успях единствено да си поема въздух и да хвърля последен поглед към храстите срещу мен, когато от тях се подаде един вълк. Едва не изпищях от ужас, защото той тръгна право към дървото, зад което аз се криех. Беше толкова близо, че можех да видя как езикът му леко се подаваше от устата. Тогава забелязах колко изморен всъщност изглеждаше. Дишаше тежко и дори леко накуцваше. Изведнъж ми стана жал за него. Не можех да проумея защо изпитвах съчувствие към това изтощено животно пред мен, но то някак си беше докоснало сърцето ми. Вече не ме беше страх, напротив – бях готова да изляза иззад скривалището си и да застана точно пред вълка само и само да му помогна.

Точно тогава обаче иззад дърветата се появи цяла глутница  вълци. Те бяха различни – излъчваха свирепост, бяха се озъбили зловещо, движеха се бавно и уверено. Докато измореният осъзна какво се случваше, другите вече го бяха заобиколили, така че да не можеше да избяга. В първия момент си помислих, че това беше семейството му и сега те щяха да му помогнат, но това, което  направиха, наистина много ме изненада. Глутницата нападна изтощения единак. Всички заедно му се нахвърлиха, започнаха да го хапях и дерат, а той се опитваше да се защити. Но нападателите му бяха твърде много. Самотният вълк нямаше шанс и го осъзнаваше. Скоро се измори напълно и най-едрият от глутницата успя да го издебне в гръб. Хвърли се върху него, събори го на земята и го захапа за крака. Из гората се разнесе силно изскимтяване и когато отново можех да видя  единака, от задния му десен крак течеше кръв – той беше ранен и по всичко изглеждаше, че раната беше сериозна.

В този момент осъзнах какво следваше сега. Те нямаше да го пощадят. Той беше ранен и напълно беззащитен, а те бяха толкова много и толкова ядосани. Щяха да довършат започнатото. Вече се приближаваха към него. Единственото, което можех да направя беше да се моля онези вълци да имаха поне някаква милост в дивите си сърца.

Тогава изведнъж те се спряха. Изправиха се на задни крака и вдигнаха глави към небето. Раненият също впери поглед в нощното небе, но така и не успя да се изправи. В този момент козината на вълците заискря, от тях захвърчаха искри, очите им засвяткаха заплашително. Всичко около тях се обля с ярка светлина, която ме заслепи за кратко и  затова затворих очи.

Когато отново ги отворих, пред мен не стояха вълци. Аз все още бях застанала зад едно дърво в гората през нощта, но гледката пред мен вече не беше същата. Сега пред погледа ми нямаше вълци, а хора. Глутницата се беше превърнала в група момчета, подредени в кръг, които гледаха злобно едно ранено и изтощено момче в средата. Не можех да повярвам, така че следващите няколко минути аз просто затварях и отварях очите си, очаквайки отново да видя глутницата вълци, но нищо такова не се случи. Тогава осъзнах какво наистина се беше случило – вълците се бяха преобразили в момчета.

Звучеше невъзможно, но беше самата истина. Бях се замислила дълбоко и не бях осъзнала, че момчетата си говореха. Едно от тях направи крачка напред към ранения, наведе се към него и тихо, но така че всички да го чуят, му прошепна:

- Това се случва на онези, които се обърнат срещу своя род и своето семейство.

Ухили се подигравателно и се засмя злобно. Останалите момчета се присъединаха към него. Накрая първото момче им даде знак да замълчат, после коленичи срещу раненото момче и извика в ухото му:

- Да не съм те видял повече в тази гора! Предател!

- Предател! – повториха и останалите като ехо.

Първото момче се изправи и изрита прах в лицето на падналия  на земята, след което пренебрежително му обърна гръб и се запъти към отсрещните дървета. Останалите го последваха и скоро всички потънаха в мрака.

Сега вече пред погледа ми стоеше само раненото момче. То се опита да се изправи, но не успя. Направи още няколко усилия, но нищо не се получи, тъй като десния му крак беше сериозно ранен. Не ми оставаше нищо друго освен да отида да му погна, затова преглътнах страха си и се подадох иззад дървото –  моето скривалище. Направих няколко крачки напред и момчето ме усети.

- Не се страхувай от мен – каза то, без дори да се изненада от присъствието ми. – Няма да те нараня.

- Но кой си ти? Или какво си ти? – попитах аз плахо.

- Това е много дълго за обяснение и обикновено не е първото нещо, което бих казал на някого, когото току-що съм срещнал – заобяснява момчето и се насили да се усмихне.

- Добре, а как се казваш? Ако можеш да ми кажеш  поне това!

Момчето се засмя, този път малко по-искрено.

- Кайл.

- Аз съм Клеър.

Бавно, стъпка по стъпка, бях стигнала до момчето. Така забелязах колко сериозна беше раната му в действителност.

- Боли ли те? – попитах го аз.

- Малко.

- Но защо онези момчета, вълци, каквито и да са, те нападнаха?

Кайл се позамисли малко и после тихо отговори:

- Заради теб.

- Какво? Как така? – учудих се аз.

- Историята е наистина много дълга и ако искаш да ти я разкажа, ще трябва да ми помогнеш да се изправя и да се махнем оттук, преди онези да са се върнали, защото те не са добродушни колкото мен, повярвай ми.

Аз само кимнах, помогнах на Кайл да се изправи и бавно тръгнахме по пътя за вкъщи. Тогава момчето започна да ми разказва историята си:

- Нападнаха ме заради теб. Защото от известно време те наблюдавах, когато минаваше оттук. Много исках да се запознаем, но това за нас е забранено. Виж, не знам дали ще успееш да ме разбереш, но аз съм част от едно тайно братство. Онези, които ме нападнаха също. Ние сме подвластни на специална магия – можем да се превръщаме във вълци. Просто така сме си родени. Нещо като върколаци, но не се преобразяваме само при пълнолуние, а когато си поискаме. Разбира се, като всяко братство, ние си имаме наши правила: да не се срещаме с обикновените хора и никога в никакъв случай да не им разкриваме магията си.

- Но ти наруши и двете – прекъснах го аз.

- Да и сега си плащам за това. Но просто започна да ми омръзва да прекарвам времето си правейки всеки ден едно и също. Исках да разбера как живеете вие, обикновените хора. И тук се появяваш ти. Преди няколко месеца те видях случайно да минаваш през гората. Според правилата трябваше да направя всичко възможно да те изгоня от гората, но не можех. Бях твърде любопитен. Започнах да те наблюдавам, но трябваше и да те крия от останалите. Те обаче разбраха и ми устроиха засада. Прогониха ме от гората и ето ни тук.

- Еха! – възкликнах аз замислено. – А защо просто не спря да ме наблюдаваш, когато разбра, че са те разкрили?

- Ами след всичкото това време на наблюдение, ми се прииска да те опозная. Не само да те гледам, а да се запозная с теб. Затова не можех да се откажа точно когато бях толкова близо. Исках да те срещна, да си намеря истински приятел. Но другите не ме разбраха и решиха, че щом исках да се запозная с теб, значи рано или късно щях да проявя интерес и към останалите хора. Така че за тях беше по-лесно да се оттърват от мен.

- Ами сега? Какво ще правиш, след като си изгонен от гората? – зачудих се аз.

- Предполагам, че ми остава единствено да се науча да живея като теб. Точно както исках от самото начало – усмихна се Кайл.

- Аз ще ти помогна. Мисля, че родителите ми няма да имат нищо против да останеш вкъщи, особено като видят раната ти. Поне за известно време, докато станеш част от моя обикновен живот – предложих му аз.

- Добре. Така да бъде. Благодаря ти много, Клеър – усмихна се Кайл.

Това беше най-искрената усмивка, която се появи на лицето му, откакто го бях видяла за първи път. Аз също се усмихнах. Винаги бях искала да имам брат, който да ми бъде и  най-добър приятел. Както и да се забъркам в някакво грандиозно приключение. Сега получавах и двете.

Така минаха дни, седмици, месеци. Кайл се научи да живее като обикновен човек, но понякога обичаше да се превръща във вълк и да ме развежда из покрайнините на гората, където нямаше да го намерят другите от братството.

Единственото място, където си позволявахме да ходим от време на време навътре в гората, беше мястото, където се срещнахме. Просто сядахме до някое от дърветата и си говорехме. Аз му разказвах за моя свят, а той ми разкриваше тайните на братството. С всеки ден разбирахме, че неговото странно минало и моето обикновено ежедневие все по-тясно се вплитаха. А дали точно това нямаше да ни доведе до нови срещи и приключения?