ПЕСЕНТА НА ЩУРЧЕТО - Радост Смилянова

Имало едно време едно малко черно бръмбарче. Живеело си то в полето и се хранело с каквото намери – листенца, тревички, семенца и зрънца от различни растения. Това бръмбарче много обичало да трепти със задните си крачета и да ги търка в коремчето си. По този начин издавало различни звуци и природата наоколо била огласяна с приятни нежни мелодии. То пеело и свирело и радвало всеки, който го слушал. Всички мислели, че някой свири на цигулка, толкова хубаво свирело то. Понякога птичките спирали да пеят и се заслушвали в неговите песни. Дори се случвало някоя от тях да му приглася. Всички много харесвали музиката и песните му и непрестанно го карали да им свири и пее.

Един ден, както събирала зрънца за челядта си Баба Мравка чула нежната песен, която се разнасяла наоколо и поспряла за малко да послуша хубавата мелодия. Докато слушала забравила за умората и жегата. Усетила прилив на нова сила. Изненадана си рекла: ”Кой ли свири и пее толкоз хубаво, че работата ми олеква и не чувствам никаква умора?” Огледала се наоколо, но не могла да разбере кой свири. В това време покрай нея минала Калинката.

–      Калинке, Калинчице, знаеш ли кой пее и свири толкоз хубаво? Докато го слушах, умората ми изчезна и отново съм изпълнена с енергия.

–      О Бабо Мравке, това е малкото черно бръмбарче.

–      Къде живее то? Драго ми е на душата, когато го слушам.

–      На всички ни харесва и все го караме да ни свири, за да ни е по-лек деня. В неделя съм го поканила да ми свири на сватбата. Заповядай и ти! Ще те запозная с него.

–      Благодаря ти Калинке, непремено ще дойда.

Тъкмо се разделила с Калинката и насреща ù се задал бръмбарът Рогач.

–      Ти какво си хортуваше с Калинката? – попитал я той.

–      Интересувах се кой свири толкова хубаво.

–      А, това ли я пита? Пее и свири едно глупаво бръмбарче, което си няма друга работа. Наду ми ушите с неговото свирене.

–      Как може така да говориш за него? Защо да е глупаво? – сопнала се Баба Мравка.

–      Че това работа ли е, по цял ден да свириш, да пееш и нищо друго да не правиш?

–      И таз добра! Нима свиренето не е работа?

–      Ами-и нито се яде, нито се пие.

–      Докато го слушах, работата ми олекна. Сега мога да пренеса още много зърна.

–      Е щом ти помага, върви да го слушаш! Може зърното ти самό да се събере.

–      Ах ти Рогачо, голям си мърморко. Послушай за малко как свири и пее това малко бръмбарче и на душата ти ще олекне! Ще бъдеш по-весел.

–      Не искам да го слушам, а на теб щом ти харесва, върви да слушаш този нехранимайко, вместо да си вършиш работата.

Двамата се разделили. Мравката не се изненадала от приказките на Рогача. Той винаги търсел недостатъците на другите бръбари и насекоми и за всичко все бил прав. Ободрена, тя продължила да мъкне зрънцето. Щом се прибрала у дома, разказала на всички за прекрасните песни, които огласяли полето, как се ободрявала и освежавала и така работата преставала да ù тежи. Само забравила да попита как се казва това бръмбарче.

Един ден тя го срещнала. То се било качило на едно голямо листо и свирело ли свирело.

–      Хей, здравей приятелю! Много хубаво свириш. Когато слушам песните ти, ми олеква на душата и работата ми спори – му казала тя и изтръскала с предното си краче капчицата пот от челото.

–      Радвам се, че ти харесва – отвърнало весело то и продължило да пее и свири.

Баба Мравка го огледала внимателно. То наистина било едно малко на вид незабележимо черно бръмбарче.

–      Ти как се казваш? – попитала тя.

–      Нямам си име – отвълнало то.

–      Как така? Ето аз съм Мравката и всички други бръмбарчета си имат имена.

–      Всички ме наричат малкото черно бръмбарче. Може би това е моето име.

–      Това не може да ти бъде име. Трябва да измисля нещо. Не може така. Я ми разкажи какво правиш!

Бръмбарчето се зарадвало много, защото до сега никой не му бил говорил така. Започнало да разказва как по цял ден тичало насам – натам, от където го повикали, за да им свири. Свирело на пчеличките, а те в замяна понякога му давали нектар и прашец. Пеперудките му се отплащали като му пазели сянка и пърхали с крилцата си над него, за да му правят вятър в голямата горещина. Накрая споделило, че никой до този момент не се  бил сетил да му измисли име.

–      Не се тревожи! Ще ти измисля едно хубаво име, че да ти приляга – казала Баба Мравка и продължила.

В този момент пред тях застанал Рогачът. Бил наблизо и чул разговора между двамата.

–      Ти какво, кръстница ли ще му ставаш? – попитал той.

–      Какво лошо има да му измислим име? – отвърнала тя.

–      Нито предното си краче, нито рога ще си мръдна, за да се напъвам да измислям име на това глупаво бръмбарче, което се щура ту насам, ту натам, та да свири на всеки, който го повика.

–      Ха-ха-ха – изсмяла се Баба Мравка. Ето че му измисли име и му стана кръстник.

–      Защо се смееш така? От къде на къде ще съм му кръстник? Никакво име нямам намерение да му измислям.

–      Разбира се, че нямаше такова намерение, но без да искаш го направи. Сам каза, че се шура насам – натам.

–      Така си е. Казах самата истина.

–      Точно така каза, че се щура. От щурам идва щурчо – щурец. Какво ще кажеш, харесва ли ти това име? – тя се обърнала към черното бръмбарче.

–      Щурец – повторило то. Защо не, харесва ми.

–      Ще те нарека Щури, щурчето Щури – продължила Баба Мравка. От днес нататък ще те наричам Щури. Ти какво мислиш Рогачо?

–      Нищо не мисля, а и не ме интересува какво говориш. Само не ме намесвай в тази работа!

–      Добре, добре, никой не иска нищо от теб. Казах, че ми даде идея за името му.

–      Не знам защо се занимаваш с това бръмбарче, което не може да прави нищо, освен само да свири и пее – казал троснато Рогачът и тръгнал да си ходи.

–      Да знаеш и това е работа – подвикнала Баба Мравка след него, а после се обърнала към щурчето. Ти Щури, освен да свириш и пееш, знаеш ли да правиш нещо друго?

Щури се позамислил, помълчал малко и накрая отвърнал:

–      Досега май нищо друго не съм правил освен да свиря и пея, за да радвам всичко живо около мен.

–      А храна за зимата не си ли събираш – заинтересувала се тя.

–      Не, никога до сега не съм събирал храна.

–      А как изкарваш големите студове през зимата, когато няма какво да се намери.

–      Ех Бабо Мравке, през зимата се пъхам в някоя топла дупка в земята и чакам да дойде пролетта.

–      Как я караш? Не гладуваш ли много?

–      Да ти призная честно гладувам си. Но щом се постопли малко излизам на вън и все нещо намирам за ядене. Трудно ми е, но какво да направя, като не знам как да си събера храница.

Баба Мравка замълчала замислено, Щури започнал до свири до нея. След малко тя се обърнала към него.

–      Щури, измислих какво да направим, за да не гладуваш през зимата.

–      Какво си измислила мила Бабо Мравчице.

Мравката споделила идеята си с Щури. Когато го викат да свири, за награда да му дават по някое друго зрънце – кой с каквото може да му се отблагодалява за хубавите песни с които ги дарява. Така малко по малко той ще може да си набави храна за зимата, за да не гладува.

–      Как така ще събирам зърна? Та аз не правя нищо, освен да свиря и пея – казал Щури.

–      Виж момчето ми, да правиш по-хубав деня и по-лека работата ни чрез твоите песни, никак не е малко. Това, което правиш също е работа макар, че не можеш нито да я видиш, нито да я пипнеш – обяснила Баба Мравка и му дала зрънцето, което била приготвила да занесе у дома. Плащам ти с него за това, че ме караш да не чувствам умора и съм бодра с твоята музика. Знай още, че през зимата винаги можеш да разчиташ на мен. Никога вече няма да те оставя да гладуваш.

Така те се разделили. Баба Мравка тръгнала да търси ново зрънце. Щури от благодарност ù изпял една песен и започнал да мъкне зрънцето към дупката, в която ще зимува. Дните минавали незабелязано, а щурчето тичало насам – натам, на където го повикали, за да пее и свири, а полето се изпълвало с неговите мелодии.

Дошла неделята. Баба Мравка се пременила и отишла на сватбеното тържество. Когато гостите се събрали тя станала и поздравила булката и младоженеца. Щом дошло времето Щури да запее и засвири,тя се обърнала към гостите.

–      Всички познавате това черно бръмбарче. Нарекох го щурец. Нека от днес нататък и той да си има име като всички нас. А сега приятелю Щури пей и свири за да се веселим!

Всички яли и се веселили. Когато празненството било към края си, бръмбарът Рогач се надигнал и казал:

–      Щури, предлагам ти през деня да си почиваш, а вечер да ни свириш и пееш, за да се веселим и отмаряме.

–      Но вечер става тъмно. Как ще се веселим тогава – обадила се една пеперуда.

–      Не се тревожете приятели – успокоила ги Светулката. Вечер ще запалвам фенерчето си и ще осветявам полянката.

Така и станало. От време на време щурчето свирело през деня. Но щом настъпела вечерта, полянката била огласяна от неговите песни, а Светулката хвърчала с фенерчето си и осветявала веселбата. И днес можете да чуете нежните песни на щурчетата, а над тях малките светулки с фенерчетата си летят и осветяват полянките.