Приказка за кукувичката - Радост Смилянова

Норчето беше застанала на прозореца, подпряла главичка на дланите си. Вечерта отдавна беше настъпила. Беше ясна нощ и безброй звезди бяха посипали небето. Малки перести облачета бавно се разхождаха. Луната още не беше изгряла. „Къде ли се бави” – питаше се детето. Вятърът мина покрай нея и погали русите къдрици.

      Защо си толкоз тъжна Нори – попита я той.

      Чакам Луната, но нея още я няма – отвърна тъжно тя.

      Ето я – той посочи към небето, където Луната се бе показала.

Току що появила се, тя се спусна към двамата. Щом пристигна при тях, Нора протегна ръчички и я прегърна.

      Мислех, че няма да дойдеш при мен – каза тя.

      О малка принцесо, нали знаеш, че винаги идвам преди да заспиш – тя прегърна момиченцето и го целуна по кадифените бузки.

       Ти закъсня и затова си помислих така.

      Как ще съм закъсняла скъпа? Идвам точно навреме – каза Луната и я погали по косиците. Май ти си нетърпелива.

      Коя приказка ще ми разкажеш сега?

      Искаш ли да те заведа на едно много красиво място и да ти разкажа истинска история.

      Истинска история! За какво се разказва в нея? – очите на Нора заблестяха като звездички.

      Ще отидем на място и тогава ще разбереш. Да тръгваме! Луната се обърна и забеляза облачето. Виж, дори и облачето е тук и ни чака.

Нора видя, че в страни до прозореца стоеше облачето. Замислена, до този момент тя не го бе забелязала.

      Хайде, качвай се! – каза то и ù се усмихваше приятелски.

Момиченцето скочи в него. Луната я захвана за облачето с няколко лъча и потеглиха. Издигнаха се над града. Преминаха през гори и поляни. Прелетяха над голяма планина и започнаха да се спускат. Доближиха местност с много скали с различни форми и големини.

      Къде сме? – попита Норчето.

      Тук, при Белоградчишките скали – отвърна Луната.

      Но те са с много странни форми.

      Така е. За тях има най-различни легенди – продължи Луната.

      Какви легенди? Ще ми разкажеш ли една легенда?

      Разбира се. Нали затова сме тук.

      Виж, там има една висока скала. Коя е тя? Има ли за нея легенда? – Нора посочи с пръстче една от скалите.

      За тази скала ли питаш? – Луната я заведе до една висока скала. Това е скалата на Кукувицата – поясни тя.

      Защо се нарича така? Ще ми разкажеш ли тази легенда?

      Вятърко, надуй бузите си и духни към скалата на Кукувицата.

Вятърът това и чакаше. Наду силно бузите си и започна да духа в посока на скалата. След малко от там се разнесе тъжна песен „Ку-куу, куу-ку, куу-куу-куу.”, сякаш някой плачеше в далечината.

      Кой пее така тъжно? Вятърът ли? – попита Нора.

      Когато Вятърът духа около скалата тя разказва своята история.

      Значи тя разказва своята легенда – каза детето.

      Това е истинска история. Слушай внимателно и ще разбереш какво се е случило някога.

Норчето се настани удобно в облачето и се заслуша в разказа на скалата.

      Ку-куу, ку-куу. Преди много, много години това място не е било така пусто и скалисто – започна своята история самотната скала.

       Нима тук не ги е имало скалите – Норчето прекъсна скалата.

      Да, точно така. Навремето тук е имало много голяма гора с пъстри и красиви полянки – продължила тя.

Луната пренесе момиченцето във времето, където се развила случката. Попаднали във величествена гора с високи дървета. Слънчевите лъчи се промушвали между клоните на дърветата и галели листата им, а долу тревата и цветята. Изведнъж покрай тях прелетяли две кукувички и кацнали на близкото дърво. Нора забелязала, че там има гнездо. Тя видяла в него няколко малки птиченца целите в пух. Те писукали, а двете птички непрекъснато летели и ги хранели. Не се минало много време, малките порастнали и се покрили с перца. Родителите им започнали да им дават напътствия, как да летят.

      Ку-куу, вдигнете крилцата! Ку-куу, опънете ги, ку-куу, а сега ги размахвайте! – казвали кукувичките на малките си и кръжали над тях.

Гората била изпълнена с тяхното кукане. По това време там бил един селянин от близкото село за гъби. Той не разбирал езика на кукувичките и му се сторило че казвали „Ку-куу, ку-куу, на който са празни ръцете, ку-куу, ку-куу, на него ще е празна годината. Цял ден бродил из гората, но не намерил никакви гъби  и се прибрал с празна кошница. „Ах проклети кукувици, вие сте виновни, че не намерих дори една гъба” – казал си той. Случило се така, че реколтата му през същата година била слаба и едва вързал двата края.

      Тези кукувици ме проклеха – споделил той със свой приятел. Виж нищо на можах да изкарам тази година и семейството ми сега мизерства.

      Не говори така. Каква вина имат птичките? И на мен преди две години реколтата беше слаба, без да съм срещал никаква кукувица – отвърнал приятеля му.

      Не, те са виновни и не искам повече да ги виждам в гората. На пролет ще ги прогоня  от там – заканил се селянина.

      Не ги закачай и ги остави на мира. Нямат нищо общо с това, което ти се е случило.

      Мира няма да им дам.

Минала зимата. Дошла пролетта. Кукувичките се завърнали в гората в своите гнезда. Снесли си яйчицата и започнали да ги мътят. През това време селянинът бродил из гората с брадва и търсел гнездото на кукувичките. Щом го намерил отсякъл това дърво. Птичките отлетяли, гнездото паднало на земята и яйчицата се счупили. Те се насочили към друго дърво и там свили гнездо. Селянинът продължил да ги гони. Не ги оставял на мира и отсичал всяко дърво, на което те започвали да си вият гнездо. Накрая кукувичките започнали да летят над главата му е да го молят.

       Ку-куу, молим те не отсичай дръвчетата. Ку-куу, остави ни да си свием гнездо и да си отгледаме малките.

      Няма да оставя неотсечено дърво в гората, докато не се махнете от тук – казал ядосано селянинът и продължил да сече поредното дърво, защото мислел, че те са виновни за слабата реколта през предната година.

Нора, която наблюдавала какво се случвало не издържала и се обадила.

      Защо постъпваш така с птичките? Нищо лошо не са ти сторили.

      Ти нямаш думата тук в тази история – отвърнал селянинът.

      Но аз съм тук и виждам какво правиш – отвърнала тя.

      Тихо Нори! Тази история се е случила много отдавна и не можем да се намесваме – прошепнала Луната.

      Много жалко, защото иначе нямаше да му позволим да прави така – отвърнало тъжно детето.

      Така е, права си. Ние нямаше да му разрешим да гони куквичките.

Селянинът продължил да сече дърветата. Птичките не можели да го накарат да спре да сече. Разбрали, че трябва да напуснат родната си гора, където са се излюпили, израстнали и отглеждали малките си от няколко години. Направили няколко кръга над падналото гнездо с яйчицата. Кукувичката се разплакала и въздъхнала тежко.

      Какво толкова сме му направили, че ни разруши гнездото и счупи яйчицата, от които щяха да се излюпят нашите пиленца.

       Мила дай да отидем в друга гора. Там ще свием нашето гнездо.

      Прав си, няма вече място в тази гора за нас, но сърцето ми се къса като гледам гнездото със счупените ни яйчица. Дано от тази гора не остане и едно дърво, а на това място да се издигнат високи скали и вятърът, когато духа в тях да разказва нашата история – казала с голяма болка кукувичката.

След тези думи те се издигнали високо и полетели да търсят друга гора. В следващия миг се разнесъл силен тътен и земята се разтресла. Луната и Нора видяли как цялата гора изчезнала, а на нейно място се издигнали високи скали с различни форми. Задухал вятър и скалата започнала да разказва историята на кукувичките.

      Но това е много тъжна история – казала Нора.

      Да, наистина това е тъжна история – отвърнала Луната.

      И от тогава тези скали са тук?

      Тези скали са от този ден, за да напомнят какво се случило с кукувичките.

      А какво е станало с тях? Сигурно са намерили друга гора и там са си направили гнездо.

      Искаш ли да научиш какво е станало с тях?

      Разбира се.

Потеглили в посоката, в която полетели птичките. Прелетели над много планини и гори. Накрая ги настигнали. Двете кукувички били кацнали на едно дърво и си почивали от дългия път.

      Утре ще си изградим гнездото и отново ще снесеш яйчица скъпа – казала мъжката кукувичка.

      Не дума и да не става да си свиваме гнездо. Страхувам се някой пак да не ни отсече дървото – отвърнала женската птичка.

      Не се тревожи! Тук никой няма да ни стори нищо лошо. Виж колко много други птички има.

      Откъде да знам няма ли и тук да дойде някой да отсече нашето дърво.

      Но как ще си отгледаме нашите пиленца?

      Измислих го. Вече ще снасям яйчицата си в чужди гнезда. Така дори някой да ни подгони няма да знае къде са малките ни.

      Нищо не разбирам. Как ще стане това. Нашите яйчица са едни, а на другите птици са с други шарки.

      И с това ще се справя. Ще ги снасям със същите краски, каквито са яйцата в гнездото. Не искам от тук нататък да им се случва нищо лошо.

      Но ние няма да си ги отглеждаме. Как ще знаят, че са кукувички.

      Ще бъдем близко до тях и ще им напомняме, че са кукувички.

      Нека бъде така както казваш – отвърнала мъжката кукувичка.

На другата сутрин двете птички излетяли да търсят гнездо. Намерили едно, но в него мътила една птичка. Щом напуснала гнездото, за да се нахрани, женската куквичка отишла и снесла едно яйчице, досущ като останалите. Така от този ден насам кукувичките започнали да снасят яйцата си в чужди гнезда.

       Нима кукувичките снасят в чужди гнезда – попита изненедано Нора.

      Това е тяхната история. Освен това може би от тогава е и поверието, че ако те закуку кукувица и са ти празни ръцете, ще ти е празна годината.

      И това ли е истина?

      Не съм сигурна, но хората говорят така. Затова когато ходиш през пролетта на разходка в гората или в планината, нека да са ти пълни джобчетата, та ако чуеш кукувичката да кука да не са ти празни ръчичките.

      Това наистина е интересна история – каза Нора и притвори очички, а вятърът започна да я гали по къдриците и челцето.

Луната внимателно я пренесе в креватчето и остави няколко от лъчите си да огряват усмихнатото ù личице.