Боичките - Валентин Виденов

Спят цветните боички

в кутийката си всички.

Но изведнъж капака

сам така се вдигнал

и прогонил мрака.

Светлина  огряла

и вътре засияла.

Сякаш в миг дъгата

блеснала богата.

Всичките боички

ококорили очичики

и сега си заговорили.

Кой какво ще прави,

кой с какво се слави.

Синята е за небето,

може също и морето.

Зелената е за гората,

за тревата и листата.

оранжевата слънцето,

все и е в устата.

Червената пък казва,

че рисува любовта,

рози в червено и

всякакви цветя,

даже, ако има ризи,

блузи, панталони,

нещо, ако червенее,

най-добре това умее.

Бялата посърнала,

тихичко отвърнала:

–А за мене нищо няма,

все пак съм още дама.

–И за тебе много има !

И за тебе много има !

-викнали  шестима.

–Хич и не умувай,

шарки нарисувай.

Бялата се съгласила:                                                                                

–Ама аз съвсем не мога

тъй сама самичка.

Трябва да ме хване

някоя ръчичка.                     

–Тихо, тихо ! - рекла гумата

– дайте ми на мене думата !                                                                                                                                                                                                                                                                                  

Тук за вас боички

има работа за всички.

Аз работя за молива,

                     2

 

 

там съм много работлива.

Ако нещо той сгреши,

гумата ще го реши.

Ще почакате сега,

идват радостни деца.

Тъй, че има ли боичка,

ще я хване и ръчичка.

За сега си  помълчете

и добре се подгответе !

Чуйте, чуйте, те са тук,

идват всичките на куп !

Шум и глъчка е това,

идват палави деца.

Носят моливи и хартия,

ще имам работа да трия.

Хайде, милички боички,

идват детските ръчички.

После тя си замълчала,

при моливите се спряла.

 

Всичките били щастливи:

децата с боичките,

боичките с ръчичките.

А гумата била нещастна,

много работа и то ужасна.