Приказка за девойка и сирена от обичта преобразени - Ева Пацовска

Някога преди в зората

на човечеството славно
почнал се и този разказ
и вървял до неотдавна...

 

Имало в земи антични
девойка млада и красива,
на самодивите прилична,
но не била тя самодива –
родена от човешко племе,
обичана била от всички,
живяла на сърце без бреме,
със майка, татко и сестрички.
Младеж юначен я обичал –
той бил моряк безстрашен,
на Посейдон почти приличал
и на Ахил в бой ръкопашен.
И тя сърцето си му дала
и обещала да му е жена,
ала преди това отплавал,
че били трудни времена.

 

Корабът с платна развети
порел морски ширини,
а моряците напети
плавали към бъдни дни.
Тъй по своя път в морето
младежът минал без да знае
край русалка и сърцето
завладял ѝ до омая.
Влюбена, тя не посмяла
на мъжа да се покаже –
страх я било, премаляла,
че на други ще разкаже
(било време на вражди
между хора и сирени –
кой от тях ще победи
и морето ще завземе).
Следвала го отдалече,
без да му се появява...

Но не щеш ли в океана вечен
буря страшна се задава,
кораба без жал повлича
и моряците се давят,
а мъжа, който обича
да спаси тя не успява.


Наскърбена, тя моли за край –
вече никак не ѝ се живее,
още миг само болката трай
и вълните повличат и нея...

 

След незнайно колко време
и незнайно точно как
от несвяст се тя съвзема
тъкмо пък на онзи бряг,
от който момъкът отплава.
На него скоро я открива
и от гибел я спасява
избраницата му красива.
Щом във водата тя я връща,
чудо в миг ги завладява –
сирената в човек превръща,
момичето пък фея става.
(Това се случило, защото
във времената на вражди
наказвало се тъй жестоко
човек сирена да спаси.)
А след това вихрушка сякаш
сирената-човек отвлича
и Съдбата в своя блясък
явява се на бившето момиче:

„Аз Съдбата съм, мило момиче.
Не унивай, недей да се плашиш!
С ново име аз днес те наричам
и от днес ти сестрица си наша.
Ще се казваш Опал, ще си фея,
ще кръстосваш ти вредом горите
и ще търсиш навсякъде нея,
всички твари за нея ще питаш.
Ти ще търсиш сирената млада –
с нея твойта съдба се преплете.
Ще се скита тя в тежка нерадост,
докато съберете се двете.
Тя се казва Ундина – да помни,
че сред морската шир е родена.
Ще живее сред хората скромни,
ала с болно сърце на сирена.
Само ти ще си нейният лек,
само твойто приятелство, обич,
ще направят от нея човек,
а пък тебе ще върнат в народа“.

 

Дълго време от тоз ден се мина
и Опал по горите се скита
тя по пътя се срещна с мнозина,
за Ундина мнозина попита.
Тя помогна на всеки във нужда
със съвет, със усмивка и с песен,
но се чувстваше някак си чужда,
а животът си – някак нелесен.

 

А Ундина във същото време
прекоси хоризонтите много
и от всеки по нещо да вземе
тя опита, но срещна тревоги.

Беше първо във Рим, беше жрица,
но в пожар тя загина във храма,
беше варварска после царица,
но свалиха я с подла измама,
после бе монахиня послушна
и на Бога възхвала написа,
ала някой на други пошушна
и труда ѝ си трети приписа,
бе лечителка с билки изкусна
и от чума мнозина избави,
но над нея се облакът спусна –
завист хорска ѝ клада направи,
бе на фронта сестра в лазарета
и учителка беше на село
и професор наред със мъжете,
беше винаги силна и смела.
Но загиваше всеки път млада,
не познала природата хорска,
не ѝ стигаше нещо за радост
и болеше душата й морска.

 

Едва тридесет века по-късно
се събраха отново те двете,
но не беше чрез дългото търсене
на Опал; беше пак на морето:
щом Ундина, от мъка сломена,
си припомни за момъка славен –
в сто живота почти съвършена,
но без обич, тя бе го забравила –
в миг пред нея Опал се яви
(бе магия това на Съдбата),
за вълшебството тя ѝ разкри,
дето бе им преплело сърцата.
И зарадвани, че се откриха,
се обикнаха двете премного
и от обич се преобразиха.
Опал доби си предишния облик,
а Ундина – природа човешка,
и научи къде е грешала:
да живееш без обич е тежко,
да пестиш я – в това е провалът.
И на хората даде усмивка,
и с надежда в очи им говори.
Във живота последен щастливка
тя за хората най-много стори.