Д О Б Р И Н И З Л О С Т И Н - Тонка Иванова

    В далечни стари времена живял един ковач, който бил зает толкова с работата си, че не му останало време да се ожени. Годините започнали да му тежат и той искал вече да се оттегли в заслужена почивка, но нямало на кого да остави ковачницата си. Често в мечтите си се виждал с обичлив и работлив  син.

   Една вечер ковачът сънувал странен сън. В него се появила магьосница, която му обещала да изпълни едно негово желание.

   - Искам син, да ми бъде наследник в работата и радост в живота.

   - Ще ти помогна, но искам и аз нещо.

   - Какво?

   - Ще ти оставя  да отгледаш и моя син, защото и аз нямах време за деца.

   - Съгласен съм! – с радост  отговорил той.

   Магьосницата взела косъм от своята глава и от тази на стареца и отишла в градината до един храст. Заровила ги там и изрекла заклинание.

  - Ще минат два дни и две нощи. И след пълнолунието, когато на следващата сутрин петлите запеят, и слънцето започне да изгрява, ела до храста. До него ще намериш две малки момченца. Никога не забравяй, че те не трябва да се делят. Силата им е в това да са заедно, инак ги грози смърт. Ще ти оставя един пръстен, който се дели на две части, по една за всяко момче. Когато пораснат им го дай.

   След тези думи вещицата изчезнала. Старецът се събудил и дълго се чудил над съня си, но решил да изчака и да провери какво ще се случи. Когато в уречената сутрин отишъл до храста,  намерил двете момченца. Гледал той и се радвал през плач. На врата на едното дете имало закачен златен пръстен. Ковачът го свалил и останал възхитен от изработката му. Сърце от диамант се деляло на две равни части. Всяка половинка греела върху красиво гравирана халка. Дори били изписани имената на децата: Добрин и Злостин.

    Годините минавали, а малчуганите растяли. Когато старецът бил вече на смъртно легло, той извикал синовете си:

   - Деца мои, дойде времето да се разделим. Оставям ви ковачницата си и всичко на каквото съм ви научил. Бъдете добри, обичайте се и създайте свои семейства.

   - Татко, ние сме решили да походим малко по широкия свят.

   - Когато помъдреете, се върнете тук и заживейте като всички  хора. Съветвам ви да не се разделяте, защото сте взаимно свързани и един без друг не можете да живеете. Това ще ви помогне, когато сте в беда. Никога не забравяйте този завет.

   Ковачът извадил пръстена. Разделил го и дал на всеки по половин сърце. После затворил очи и не казал нищо повече.

    На следващия ден бащата починал. С тъга в сърцата братята го погребали.

    Не след дълго събрали малко багаж и тръгнали на път. Добрин бил снажен хубавец със сини очи и светли коси. Светлина и любов изпълвали сърцето му. Злостин пък бил мургав, с черни изкрящи очи. Сърцето му било обладано от необясним гняв, който го карал да се държи като необуздан див кон. Беснеел, говорел гневно, но щом зърнел очите на брат си, стихиите в него се смирявали и той ставал тих и кротък.

   Един ден двамата стигнали в едно царство. Царят имал две дъщери, коя от коя по – хубава и искал вече да ги омъжи. Едната имала руси коси, свити на кок, където се киприла коронка с диамант. Ледените й призрачни очи гледали безчувствено. В нея се влюбил Злостин. Другата принцеса с лъскава черна коса и изумрудени очи пленила Добрин. За зла участ обаче дъщерите били омагьосани от лошата вещица. Триглава ламя пазела сърцата на принцесите и трябвало да се намери храбрец, който да я надвие и така да развали магията.

    Безстрашните влюбени сърца на Злостин и Добрин били готови на всичко. Когато храбреците се явили пред царя, за да му кажат, че ще се бият с ламята, той се изсмял.

  - Загинаха толкова юнаци, та вие ли ще се справите. Щом искате, пробвайте се.

  - Трябва обаче да ни дадеш някои неща. Искаме да си изберем коне от конюшнята ти и оръжия, които сами да изковем в царската ковачница.

  - Направете каквото ви е нужно. Ще се радвам много, ако живи и здрави успеете да върнете сърцата на дъщерите ми.

   Три дни и три нощи Добрин и Злостин работили в ковачницата на замъка. Вложили цялото си знание и умение, любов, мечти и надежди и оръжията станали превъзходни.

   Когато влезли в дворцовата конюшня, конете сами избрали ездачите си. До Добрин се спрял бял жребец с буйна грива. Очите му били топли и умни. Той кротко изпръхтял и погледнал Добрин в очите, сякаш му казвал: „Твой съм! Ще бъда винаги твой!”

   Черен лъскав жребец пък избрал Злостин. Ноздрите му пръхтели петърпеливо, а когато ровнел с крак, излизали искри под копитата му. Цялото му същество излъчвало нетърпение и буен нрав. Злостин погалил коня и му прошепнал: „Мой си! Винаги ще си мой!”

   Било рано сутринта, когато младежите тръгнали към гората. Хлад и тишина обгръщали дърветата. Не трепвало нито едно листо. Не се чувала песента на птиците, нито ромоленето на ручей. Колкото по – дълбоко навлизали в гората, толкова чувството им за опасност нараствало. Всичките им сетива били напрегнати, а очите им шарели във четерите посоки в търсене на ламята или някакви следи от нея. До вечерта нищо не се случило. Пътуването било изморително и те спрели да починат и похапнат. Неусетно заспали. Тогава дошла магьосницата и отнесла Злостин и коня му със себе си.

   На сутринта, още преди да отвори очи, Добрин разбрал, че брат му го няма. Неговата половинка от пръстена стояла непокътната на ръката му. Препасал меча си, възседнал своя кон и тръгнал по пътеката към тъмните гори тилилейски. Битката с ламята трябвало да почака, защото по-важно било да открие брат си.

    В същото време Злостин се събудил в някакво странно помещение. Станал и се опитал да отвори заключената вратата. Прозорец нямало. Буйната му кръв завряла, но когато се опитал да разбие вратата, дочул глас:

   - Ти обичаш  ли брат си? А той теб?

   - Кой говори? – гневно попитал той. - Излез, не се крий!

   - Не ме е страх от теб. Ти си част от мен, а аз съм от един друг свят.

   - Част от теб? Коя си ти?

   - Твоята майка! – казал гласът. – вещицата излязла от скривалището си и Злостин видял една грозна стара жена.

   - Моята майка е умряла, когато ме е раждала. Добрин е моето семейство. Къде е той? Заведи ме при него.

   - При него ли? Знаеш ли, че той не е такъв за какъвто се представя. И той е влюбен в твоето момиче, но пред теб друго казва. Защо му вярваш?

   - А на теб ли да вярвам? – казал Злостин, но в сърцето му вече било посято семето на съмнението и ревността.

   - Той ще те намери, но няма да те познае. Ще те омагьосам. Ще те превърна в триглава ламя и тогава двамата ще влезете в двубой. Трябва да изберете – братът или любовта. Който победи, той ще живее и той ще се омъжи за принцесата – казала вещицата и тутакси го пръснала със сребрист прах, изричайки своето заклинание.

    Добрин продължавал да търси брат си. Юнакът стигнал до една висока скала и решил да почине. Извадил вода и морно отпил. Избърсал устните си и тогава почувствал, че някой го наблюдава. И още щом извърнал глава, отскочил бързо встрани, защото зад него стояла заплашително триглавата ламя. Огромното й туловище било покрито със сиви люспи. Очите й блестели като огньове. Добрин извадил меча си и се приготвил за бой.

   Ламята го погледнала изпепеляващо, а от едната й глава лумнало опустошителен огън. Момъкът отскочил рязко и замахнал с меч, оставяйки лек прорез по тялото й. Чудовището станало още по – свирепо. Били се доста време, но Добрин не се уморявал. Той усещал, че Злостин бил наблизо, но не разбирал защо не идвал да му помогне. Първо успял да отсече дясната  глава. Ламята изревала от болка. Тогава и другите две усти започнали да бълват огън. Добрин се промъкнал под лявата глава и я посякъл. Когато паднала в краката му, той видял пръстена на крака на ламята. Нещо в него трепнало.

   - Братко, ти ли си? – с недоумение попитал той и заотстъпвал.

   Ламята го последвала. Желанието й да го убие било огромно. Гневно мятала глава и виела от болка.

   - Братко, помниш ли ме? Ти ли си? Кой те превърна в ламя?

   Добрин не знаел как да постъпи, а брат му го приближавал. В последния миг преди ламята да го удари с огромната си лапа, той се сетил за своя пръстен и го показал. Диамантеното сърце отразило като лъч любовта на Добрин към Злостин. Тази обич, пронизала сърцето на ламята, навлязла дълбоко навътре и достигнала до онази част в него,  която магията не могла да промени.

   Настъпила гробна тишина. Ламята стояла вцепенена. Добрин използвал момента и успял да съедини половинките на пръстена. Злата вещица гледала и разбрала, че била безсилна пред братската обич, че макар и Злостин да носел нейната кръв, той бил истински човек, че любовта била по-силна от нейните магии и зли намерения.

   Злостин се превърнал отново в човек, но останал в безсъзнание на земята. Добрин се надвесил над него и му прошепнал:

   - Тук съм братко. Дано не съм те наранил много.- огледал го, но не намерил външни рани и  се зарадвал. Седнал до него взел главата му в скута си и неусетно заспал.

   Магьосницата пренесла братята до царския палат. Оставила и кожата на ламята, като доказателство, че са я победили. Когато се събудили, Злостин разказал на Добрин за вещицата.

   На сутринта царят не могъл да повярва, когато видял лицата и щастливите усмивки на дъщерите си. Магията над тях била развалена и той спазил с радост обещанието си. Вдигнали много голяма двойна сватба. Всички живели до дълбока старост и имали много внуци и правнуци. Злостин и Добрин никога не забравили, че били  взаимно свързани, като един организъм, чиито живот зависел от тази свързаност. Те винаги се допълвали в делата си и постигали съвършенство и хармония.