Отлитам - Вяра Д. Т

 

Имало едно време... Не, забравете, много неща има, та нали всеки човек си живее в собствена приказка. Моят живот е комбинация от всяка една класика, но аз определено не съм принцесата.

Като малко момиче най-много обичах приказката за Спящата красавица. Та тази принцеса проспа целия екшън, а любовта на живота й отнесе пешкира. Де да беше толкова лесно. Моят принц не би издържал и ден в компанията на принцовете от приказките, нито пък би ме оставил настрана, докато се бие със злодеите. Моят принц е причинителят на всеки един проблем в живота ми и най- голямото ми щастие. За обикновени хора сме твърде различни.

Андрей седи срещу мен, сипва мляко в кафето си- в интерес на истината, кафето му е 90% мляко и кафе само за вкус, докато аз пия моето чисто и черно, и се усмихва широко. Щастлив е, развълнуван, как иначе, все пак днес ще посетим Кралят и Кралицата. Родителите ми. Тежко и горко на кралството им, а на дъщеря им още повече. Няма нищо кралско в тях, освен престорения разкош, в който живеят.

        Носът ти.

        Мм? - вдигам поглед от телефона си и вдигам вежди срещу Андрей, който ме гледа притеснено. - Какво, мислех, че харесваш носа ми?

В следващия момент нещо се стича по горната ми устна и разбирам. Чувството ми за хумор остава на заден план. С тежка въздишка взимам салфетка и попивам кръвта. Не се бе случвало от месеци. Забравих ли да ви спомена, че здравето ми е много разклатено от раждането на Катерина насам? Не бивало да я раждам, казаха лекарите, била съм прекалено млада- вярно е, на 16 едва гледаш себе си, също така и прекалено крехка. Слаба. Тогава с Андрей живеехме в една каравана на брега на морето, на около 30 километра от големия град. Мама и татко ме бяха отлъчили и живеехме благодарение на приключенския дух на Андрей. Не можехме да си позволим реална медицинска помощ, съветите от лекарите ги чух чак години по-късно, когато Андрей наистина се притесни за мен и за първи път посетих болница. Пръв и последен път.

        По дяволите, не мога да ида при нашите така. - грабвам огледалото от масата в ъгъла и се втренчвам в себе си.

Бледа съм, прекалено бледа. Дори за русокосо момиче със светло сини очи, толкова бяло, сякаш никога не е виждало слънце, съм твърде бледа. Изглеждам болна. И вероятно отново съм. Андрей става и застава зад мен. Виждам в огледалото как зелените му очи се присвиват. Мисли, чуди се. Не иска да умирам и всичко в него се върти около това. Кани се да ми каже нещо, но ситни стъпки го спират.

        Тате, баба ще хареса ли тази рокля?

        О, миличка, прекрасна си. - Андрей се завърта и вдига на ръце дъщеря ни.

Катя е облякла поизносена розова рокля с дантели около раменете и изглежда като принцеса. В тази приказка, тя е принцесата, не аз. Аз съм майката, пред която дори злата мащеха е за предпочитане. Съгласна съм да изчезна и да я оставя, ако това поиска. Андрей може да се грижи за нея, той я отгледа. Аз бях глупава тийнейджърка, която през повечето време се опитваше да избяга и свършваше припаднала някъде. Благодарение на Андрей, само с година по-голям от мен, сега Катя е здрава, щастлива и на цели седем години. Много тича, постоянно е усмихната и обожава живота. Съчетала е най-хубавото от двама ни. Има тъмно руса къдрава коса, мека като перушина, сини като морето очи и покрита с лунички кожа. Ще ми се да се обръщаше с мен с въпроси как изглежда, за да мога да й кажа колко е красива. Но тя не ми говори много. Не мисля, че го прави нарочно. Просто не усеща връзка помежду ни... Или по-скоро аз се опитвам да я предпазя от такава.

        Кати, отиди да избереш какви играчки ще взимаш. След малко ще тръгнем.

Отпраща дъщеря ни и се обръща към мен. Хваща ръцете ми и оправя яката на ризата ми.

        Ако искаш, недей да идваш.

        Анди, ако можех, нямаше да идвам никъде. Искам да приключи всичко това. Само заради Кати...

        Не правиш нищо заради нея, Лили! Нищо, тя вижда нежеланието ти! Страхува се за теб! Не полагаш никакви усилия, не искаш да посетим доктора, за когото Никола ни каза, не искаш да приемем помощ от никого! Разбери го, ти си приела смъртта, а дори не мислиш трезво! Минаха седем години от раждането на Катерина, щеше да си се възстановила до сега, стига да искаше!

Андрей шепне, за да не ни чуе Катя, но знам, че е бесен. Прав е, но не обичам да ми е ядосан. За цялата си ситуация имам твърде много гордост и достойнство.

        Тогава ще си тръгна.

        Не говори глупости.

        Не, прав си. Единствено тревожа Кати. Ще си събера нещата и ще видя докъде ще я докарам. Ще се опитам да се излекувам сама. Може би си прав. Може би постоянните ми проблеми са просто преструвка. Определено исках да съм в треска на рождения ден на Кати. А най-любимото ми е да ми тече кръв от носа!

Точно навреме нова струйка потича и не я забърсвам. Оставам я да намокри устните ми и ги облизвам. Толкова съм свикнала с вкуса на кръвта, че ми е непонятно приятен. Андрей я спира, за да не изцапа ризата ми, все пак е бяла.

        Тогава да идем в болницата. Нека те лекуват.

        Не искам. Страх ме е. Ще ми дадат час и дата, Анди, час и дата и край. Просто ще знам кога ще умра. Сега поне мога да се преструвам, че няма да е скоро, защото не знам фактите. Не е някаква обикновена болест, любов моя. Не знам какво е, но няма да могат да ме спасят. Незнанието е единственото, което ми остана.

Викът от другата стая ни прекъсва. Кати е готова, настоява да се качим в колата и да потегляме. Андрей ме целува бавно, а аз не помръдвам, докато той, хванал Кати с едната ръка, не хваща и мен и не излизаме от къщата.

Пътуването трае около два часа,само по прав път. Слушаме музика, Кати пее, Андрей не спира да се смее, а аз зяпам през прозореца и стискам свободната му ръка. Горите се стелят покрай нас, навлизаме в планината. Обичам горите, планината и природата. Чувствам се неудобно в ризата си и прилепналата черна пола с висока талия. Подчертава колко съм слаба и крехка, макар че Андрей се кълне, че изглеждам красива и елегантна. Цитирам: „Изобщо не приличаш на привидение, а сега пей с нас!“ Късметлийка съм с тях. Не искам да ги изоставям никога. Напусна ли ги, това ще е края ми. Толкова съм щастлива, че не ме пускат да си отида.

После всичко се случва много бързо. Андрей рязко спира колата. Катя изпищява, а после се втренчва в мен любопитно.  Бибипкат ни, явно сме спрели на платното. Не мога да видя. Внезапно прозореца остава над мен, избледнява, изчезва. Опитвам се да хвана Андрей, но не успявам. Не разбирам.

        Кати, стой тук. - нарежда Андрей.

        Анди-и, какво... - гласът ме напуска и вместо това от устата ми излиза нещо като писък.

Това ме обърква, защото въпреки че съм объркана, не съм изплашена. Опитвам се да определя какво чувствам, защото това, което виждам, е твърде необичайно за ума ми. Та аз съм просто момиче. Майка, жена. Аз съм любимата на Андрей. Заедно сме от десет години. Съзнателното мое аз е изградено край него и го пази като бодлив храст. А той ме пази от света. И никога няма да спра да бъда майка на Кати. Когато аз си ида, тя ще го пази и той ще е щастлив. Тя е истинското щастие за него, а аз мога само да бъда горда, че я донесох на този свят.

        Лили...

Андрей е толкова голям. Зелените му очи са като езера сред борови гори, в които мога да се удавя. Андрей протяга ръце към мен... и ме взима. Все едно съм перце. Държи ме, сякаш мога да се счупя, но това не ме учудва, той винаги е внимателен с мен.

Навън е топло, слънцето наблюдава през облаците. Усещам въздуха около мен различно. Като помощник. Знам, че нещо се е променило. Андрей ме гледа, в очите му плуват сълзи. Не искам да плаче. Не му отива, губи дяволитото пламъче в очите си, а именно това е, което го прави специален. Този дух към живота. Абсолютната предубеденост, че всичко е шега и нищо не може да го сломи. Само по това си приличаме. Смеем се в лицето на живота. Винаги бърша кръвта от носа си с една насмешка. Ядоса ли се, Анди просто отива при Катя и забравя всичко. Всеки си живее в някакъв собствен свят, а нашите се препокриват. Има толкова хора, толкова добро и толкова лошо, че най-добре е да не се хващаш за нищо. Нека ти е леко на сърцето. Отдавна не ми е било толкова леко. Сякаш напразно съм се мъчила да бъда сериозна, да живея по правилата. Най-щастлива бях в караваната, когато бяхме по детски наивни, деца на музиката и слънцето, бедни, често в опасност, но толкова свободни. Катерина ни вкара в правия път, но правия път не е за нас. А за нея единствения път е към върха. Това момиченце, което думка по стъклото и ме вика, един ден ще има собствено истинско кралство, изградено от уважение и достойнство, а не фалшивата стойност на парите и благата, сред които аз растях, преди да избягам. Нещо в мен се преобръща. Осъзнавам, че е време да изчезна отново, както напуснах родителите си. Има някаква ирония, че точно днес решихме да ги посетим. За мен става невъзможно, но се надявам и Анди да обърне колата, да събере багажа си и този на Кати и да заминат нанякъде. Светът е голям. А спасението е в неговите обятия. Помня как танцувахме на импровизираната ни сватба, как за първи път усети ритането на Кати от корема ми, как я научихме да ходи, да бяга, да чете. Създадохме съкровище.

В един миг Андрей ме пуска и очаквам да падна, но това не става. Бавно осъзнавам какво става. Аз съм птица. Летя. Махам с крила и се обръщам към дъщеря си. Тя е прекрасна, затиснала в шепи устата си, с изумени очи. Летя, правя кръг около Андрей. Бяла съм, бял гълъб. Той протяга ръка и аз кацам на нея. Знам, че това е последният път, в който го виждам. Не мога да му се усмихна, но мисля, че от мен се излъчва цялата любов, която изпитвам към него. Това съм аз. Любов, създадена специално за него.

        Имаш червено петънце ето тук. - и той много внимателно ме докозва по главата с кутре.

Смехът е чувство вътре в мен. Естествено, че ще имам. Искам да му кажа да се грижи за Кати, но знам, че няма нужда, той винаги ще се грижи за нея. А аз ще бдя над нея, накъдето и да ме отведат крилата. И ето, че усещам призива им, светът ме чака, мога да летя, летя и летя до безкрай. Политам и се вдигам високо във въздуха. Студено е, но не е неприятно.

Андрей ми маха, а по бузите му се стичат сълзи. Катя успява да си отвори вратата и слиза от колата. Застава до него и се вкопчва в пуловера му. Той я вдига и й казва нещо, но съм далече и не мога да чуя. Виждам как тя се засмива и също ми помахва. Сякаш са очаквали това да стане. Да се превърна в птица и да отлетя. Може би никога не съм била болна, а просто... грешно направена. Но това е в миналото и за мен е нормално. Лека съм, свободна съм. Магията съществува. Летя на север и Андрей и Катя стават все по-малки, а накрая короните на дърветата ги скриват от мен.

Удрям въздуха с белите си крила и продължавам. Знам, че накрая ще се върна при тях. И съм щастлива.