Лунната пътека - Боряна Нанчева

   -Пу за мен! Сега ти жмиш!

    -Хей, не е честно! Ти измами!- отвърна едно малко момиченце на друго момченце. Каза го уж сърдито като дори се нацупи, но си личеше, че не е сериозна, а се забавлява искрено. Тези две деца бяха част от цяла групичка от дванадесет дечурлига, които създаваха невероятна глъчка.

     Отстрани, седнала на една пейка, с книга с приказки в ръце, им хвърляше по едно око и 7-годишното момиченце Ванеса. Ванеса се бе преместила наскоро с родителите си в това малко градче, намиращо се нейде из Северна България. И каквато си беше срамежлива по природа, Ванеса не смееше да се приближи до децата. Книгата в скута й всъщност бе прочетена вече от преди половин час. Сега момиченцето мечтаеше някое от децата да дойде и да я заговори, да я покани при останалите, ала това не ставаше. След още 15 минути наблюдения и разсъждения, Ванеса все пак реши да заговори първа децата.

  -Здравей те! Казвам се Ванеса. Много ми е приятно- рече тя, отивайки при тях- Може ли..може ли и аз да поиграя с вас?- попита тя като се изчерви цялата и заби поглед в земята. Останалите деца прекъснаха своята игра. Изгледаха Ванеса от глава до пети и погледите на всички се спряха върху книгата, която тя стискаше все още в малките си ръчички.

  -Съжаляваме- отвърна й същото момче, което уж разсърди другото момиченце- Но не приемаме зубрачки!- присмя й се то. Избухна дружен смях-явно и другите деца от групичката също бяха съгласни с него.

А горката Ванеса се изчерви от срам дотолкова, че очите й се напълниха със сълзи. Объркана реши първо да скрие книгата зад гърба си или дори да я хвърли, ала след като осъзна, че това няма да помогне, побягна. Стигна до двора на дома си, скри се в къщичката на гигантския им орех и тихо зарида. Изведнъж в ъгъла на къщичката съзря някаква друга книга. Избърса сълзите си и поради липса на кърпичка, издуха нослето в ръкавите си. Приближи се внимателно до книгата, като да беше жива, взе я и внимателно я заразглежда. На корицата й бе изобразен прекрасен лунен сърп. ”Странно. Кой ли е оставил тази книга? Със сигурност не съм аз.”- мислеше си момиченцето. Отвори книгата уж само да я разгледа, но си остана с намерението. В момента, в който погледът й попадна върху първата страница, я зачете.

     Вече и последните лъчи на слънцето се скриваха. Поради липсата на светлина, Ванеса слезе от къщичката и се затича към дома си. Още на прага я посрещна притеснената й майка.

   -Ванеса миличка, къде беше цял ден? Така се уплаших за теб!- каза майка й, прегръщайки я.

   -Бях в къщичката на дървото- усмихна се Ванеса- Намерих си още една книга!- рече тя с щастливи пламъчета в очите.

  -Хм, тази не е от моите- отвърна замислено майка й като взе книгата в ръце и я заразглежда- Може би е на баща ти-върна я на Ванеса-Хайде, вечерята е на масата. Измий се и сядай да хапваш!- рече с нежност и целуна момиченцето по челцето.

     Минаваше вече дванадесет часа, ала малката Ванеса още не можеше да заспи. Седеше сама в леглото на тъмната си стаичка и мислеше върху прочетеното в новооткритата си книжка. То не й даваше мира и затова реши да излезе навън. Погледна  през прозорчето си и като видя, че се е появил лек ветрец, си грабна  палтенцето, взе новата си книжка и се измъкна незабелязано от вкъщи.

    Нощта беше облачна. На небето не се мяркаха нито луната, нито звездите. Ванеса отиде на морския бряг и се загледа напред към хоризонта. Изведнъж, сякаш с някаква вълшебна пръчица, облаците се отдръпнаха и на небето лъснаха в целия си блясък не само звездите, но и пълната луна.Момиченцето ахна от изненада.Без да се бави много- много луната, на свой ред, начерта по водната повърхност прекрасна лунна пътека. „Точно като в книгата ми!”- помисли си Ванеса- „Какво ли ще стане ако тръгна по тази  пътечка? Дали ще стигна до прекрасната сирена, помагаща на всеки да открие щастието си, като в легендата?”

И както си го мислеше, така и се запъти към водата. И действително започна да върви по очертаната лунна пътека.

     Вървя сякаш цяла вечност и все още не бе стигнала никъде. А луната вече се скриваше и лунната пътека постепенно избледняваше. Изведнъж от нищото се появи  малък водовъртеж, който завлече момиченцето.

     Намери се на някаква малка полянка, а около нея се бяха скупчили още шест деца-три момиченца и три момченца и я гледаха учудено.

   -Коя си ти?- попита я едно от момиченцата.

   -Ванеса- рече свенливо.

   -Приятно ми е! Аз съм Бояна!-  усмихна се топло момиченцето и й помогна да се изправи. След това Ванеса се запозна и с останалите от групичката.Оказа се, че всички тези деца, подобно на нея, бяха отбутани от останалите си връстници и също бяха открили легендата за лунната пътека, а след това бяха тръгнали по едно и също време, само че от различни краища на света. Всички те стискаха в ръчичките си тази вълшебна книжка.

  -Сега обаче трябва да намерим и начин да се измъкнем- обади се едно нисичко на ръст момченце.

  -Мисля, че имам идея-отвърна му Ванеса- Предлагам да изчакаме настъпването на вечерта. И тази нощ трябва да е пълнолуние.

  -Как обаче ще видим лунната пътека?- попита я на свой ред Бояна- Намираме се на поляна- никъде около нас няма вода. Да не говорим, че няма нищо друго около нас, освен тази поляна.

  -Паднахме отгоре, нали така?- обърна се Ванеса към останалите- Значи водата трябва да е над нас, но просто сега не можем да я видим.

След като я изслушаха, децата закимаха в знак на съгласие с плана й да дочакат идването на нощта.

     През целия ден, те говореха помежду си, опознаваха се и искрено им личеше, че се забавляват. Най-сетне настъпи нощта и както каза Ванеса, отново бе пълнолуние. В момента, в който луната освети небето, над главите на децата действително се появи водната повърхност с очертаната лунна пътека. И тогава стана чудо. Луната започна да прави стълбички към посока на децата. Така те успяха да достигнат до лунната пътека.

     Пристигнаха на същия бряг, от който бе тръгнала Ванеса. Стъпиха на сушата броени минути преди луната да се скрие, а пътеката й на свой ред да изчезне.

   -Ванесааа! Ванеса, къде си?!- чу се в далечината гласът на баща й.

  -Ванеса, отговори миличка!- последва го веднага и гласът на майка й.

   -Тук съм!- провикна се на свой ред Ванеса. Родителите й се затичаха в посока на звука.

В момента, в който съзряха своята малка дъщеричка, тя се хвърли в прегръдките им. Ванеса им разказа накратко за случилото се и им представи цялата тайфа малчугани.

   -Знаем я тази пътека!- рекоха родителите й в един глас.

  -Отишли сте да търсите сирената, нали?- обърна погледа си към всички бащата, разрошвайки с нежност косата на дъщеричката си. По детските лица се изписа объркване. Забелязала това, майката се притече на помощ.

  -Всъщност когато с баща ти бяхме малки, колкото вас-започна тя, обръщайки се най-вече към Ванеса- Също тръгнахме по тази пътечка. Всеки от различно място, разбира се, и в края й се запознахме.

Ванеса се замисли за кратко. Сетне се престраши да попита.

   -А има ли действително някаква сирена или тя е просто измислица?

При този въпрос, родителите й се спогледаха.

  -Не сме сигурни миличка- промълви майка й.

  -Искате ли да проверим?- включи се и Бояна- Предлагам ви довечера да отидем пак на брега. Туко виж сме я съзрели.

  -Но довечера не е пълнолуние- опита се да възрази Ванеса.

  -Не ни и трябва пълнолуние- усмихна се Бояна като вдигна книгата и показа изрисувания лунен сърп на корицата й- Трябва ни ето такава луна.

    И така децата заедно с родителите на Ванеса, отидоха отново на брега още щом настъпи нощта. Действително луната тази вечер бе досущ като изрисуваната върху книгата. Погледнаха към необятната морска шир и на една скала, не чак толкова далеч от тях, съзряха виолетовата коса и зелената опашка на една прекрасна сирена. Тя им махаше и се усмихваше. И децата започнаха енергично да й махат. На свой ред, русалката размърда устните си съвсем леко, сякаш да им прошепне нещо.

  -Запомнете деца, най-голямото съкровище е вашата доброта!- долетя с вятъра съвсем ясно нейният мелодичен глас- Именно тази доброта ви печели истински приятели, а истинските приятели остават завинаги заедно! Те ви помагат да откриете искрената обич, да можете да изпитате любов към всичко около вас.Това е то щастието!

Сетне им се усмихна още веднъж за сбогом, цамбурна във водата и заплува към незнайни дълбини. Децата гледаха още известно време подир нея. След което всички дружно си тръгнаха.