Мома се бори с юнак - Иван Янакиев

            Живял в село голям юнак. Казвал се Петър, но всички му викали Делията. Той бил пръв сред мъжете по сила и смелост. Хората от цялата околия го познавали, а легендите за неговите подвизи се носели из далечни земи.

            Един ден Делията и другарите му решили да си починат от гонене на змейове и седнали на закътана поляна. Било настанало горещото време от годината, малко преди Еньовден. Момците отмаряли и се шегували шумно, когато от гората се задала чудна хубавица. Всички я съзрели и в един миг ахнали от неземната ѝ красота. Това била приказна мома. Петър скочил на крака и веднага застанал на пътя ѝ.
            - Здравей, девойко! Накъде си се запътила? – попитал юнакът.
            - Бях за билки в гората и сега се прибирам – свенливо отвърнала хубавицата.
            - Добре, моме, но минаваш през нашата поляна. Ние я пазим от крадци и разбойници, денем и нощем бдим над нея. Дан трябва да ни платиш, за да минеш оттук.
            - С радост бих ти дала пари, но в себе си нямам никакви.
            Свитата на Делията се разшумяла. Те били виждали неведнъж своя главатар да подлъгва по подобен начин младите девойки. На всички им било ясно какво щяло да последва.
            - Щом не носиш пари, нещо друго трябва да ми дадеш – позасмял се Петър. – Целувка ще бъде за теб цената.
            - Ха, целувка! Не може. Друго искай, целувка – не! – троснала се красавицата.
            - Моме, не е хубаво тъй да оспорваш думата ми. Аз съм Петър Делията, цялата околия ме знае. Пред мен треперят големци и чорбаджии. Не може ти да не ме зачиташ.
            - Петре, пари нямам, целувка ще ти дам само при едно условие. Ще се надиграваме и ако ти ме победиш, тогава ще я получиш.
            - Бре, смела мома си! Хем условия поставяш, хем мен предизвикваш.
            - Избери ти три игри и ако ме надвиеш, не една, а две целувки ще получиш. Но спечеля ли – ще ми изпълниш едно желание.
            - Какво желание? – заинтригувано попитал мъжът.
            - Ще ми носиш торбата с билките до вкъщи, че започва много да ми тежи.
            Позамислил се Делията, зачудили се и неговите другари. Той, силният, могъщият, можел да избере игрите, в които да премерят сили? Това звучало прекалено лесно.
            - Да не ме мамиш нещо? – усъмнил се юнакът.
            - Аз да лъжа? – подскочило обидено момичето. - Да не би теб да те е страх да не загубиш от слабо създание като мен? Може би вече не си онзи славен Петър Делията?
            Мъжете се разшумели. Не им харесвало някой да подставя под съмнение куража на техния предводител. Те го били виждали да извършва не един и два чутовни подвига. Той се борел с мечки, прескачал урви и разплаквал безчет народни изедници. Делията никога не отстъпвал пред нищо.
            - Аз не зная що е страх! Ще се съревноваваме първо на дълга кобила, после на куцан-гражд, а накрая ще се надиграваме с танци.
            - Съгласна съм. Не ги знам тези игри, но съм съгласна!
            - Добре, хайде да почваме. Но първо – кажи ми името си. Ти вече знаеш моето.
            - Викат ми Деница.
            Момците станали и цялата група отишла в средата на поляната. Там всеки от юнаците хвърлил тоягата си на земята. Един от мъжете направил изключение – той задържал своята и се отдалечил на трийсетина разкрача разстояние.
            - Деница, дълга кобила се играе така. Виждаш ли тоягата на Стоян? Той я е сложил на тревата пред него. Взимаш своята сопа, засилваш се и я хвърляш към нея. Трябва първо да я уцелиш, а после пръчката ти да продължи още нататък. Там, където тя спре, Стоян ще премести своята тояга и после е мой ред да млузгам. Който не успее да метне копието си до нишана, губи. Ще се редуваме.
            Мъжете оставили Деница да бъде първа. Тя се навела и огледала тоягите им. Избрала си най-тънката и права от тях. След това я взела в ръка, подхвърлила я един-два пъти, за да преценила тежестта ѝ, и се засилила. Момата направила няколко крачки и запратила своята сопа. Дървото полетяло бързо като сокол, устремено напред. То ударило Стояновата пръчка, след което дълго се движило надолу по поляната. Най-накрая спряло малко преди гората. Юнаците се спогледали. Никой не очаквал жена да хвърля така. Петър взел своето „копие“, засилил се и го метнал. То полетяло, извисило се високо, но не успяло да достигне толкова далеко.
            - Петре, победих те в първата игра – засмяла се Деница.
            - Бре, сигурно вятърът пое пръчка ти и я запрати чак там.
            Мъжете се умълчали. Не знаели дали има вятър, но предводителят им бил загубил. Доволни-недоволни, всички се заели да събират камъни. С тях оградили голям кръг.
            - Куцан-гражд се играе по следния начин – почнал да обяснява Делията, - двамата влизаме в заграждението. Хвърляме жребий кой да бъде „куц“. Той ще трябва да подскача само на левия си крак, без да стъпва на десния. Неговата цел е да успее да догони другия и да го ритне с вдигнатия си крак. Противникът му се опитва да се изплъзне, без да излиза от кръга. Ако „куцият“ се измори и стъпи на десния си крак, той губи.
            Петър взел един плосък камък, плюл от едната му страна и го хвърлил нагоре. Девойката казала „сухо“. Когато камъкът паднал, нейната страна била отгоре.
            - Ти ще си „куц“ – изчуруликала момата.
            Двамата влезли в кръга. Делията заподскачал и подгонил Деница. Жената побягнала като млада кошута. Аха-аха да я достигнел юнакът и тя се измъквала. На няколко пъти била почти ударена, но все се спасявала. Петър пуфтял шумно и се опитвал да спаси своята гордост. Безспир гонел момата. Бавно обаче почнал да се уморява. Дълго се борил, но накрая стъпил на десния си крак и загубил.
            - Петре, пак те победих. Давай да се надиграваме.
            Дружината се начумерила. Водачът им отстъпвал на едно младо момиче. Ако се окажело, че то танцува по-добре, позорът щял да тегне върху всички. Мъжете се притеснили сериозно. Един от тях извадил гайда и засвирил ръченица. Отначало почнал малко по-бавно, а после се ускорил. Деница заиграла приказно. Тя била лека и ефирна като фея. Малките ѝ крачета сякаш не стъпвали по земята. Тялото ѝ се носело с лекота. Пълна противоположност бил Петър. Той се гордеел, че е голям танцьор - не минавала сватба, без да бъде най-деен на хорото. Сега обаче честта му била заплашена. Делията заиграл навъсен. Музиката се забързвала и те се забързвали. Никой не смеел да изостане. От едната страна била прекрасната Деница, от другата – сериозният Петър. Темпото се усилвало все повече и повече. Мъжете се напрягали до полуда. Сърцата им се свивали за техния водач. Всички присъстващи били сигурни, че никъде другаде нямало подобни танцьори. Ритъмът станал нетърпим. Около Деница се извила върхушка. Краката ѝ вече дори не се виждали. В този момент Делията не издържал и паднал победен на земята. Гайдата секнала, а юнаците ахнали. Техният първенец бил надигран.
            - Петре, честно те победих на твоите игри. Време е да спазиш обещанието си – ликуващо казала Деница.
            - Аз съм човек с чест, думата ми е закон – отвърнал примирено юнакът. – Дай ми торбата и нека тръгваме към селото.
            - Аз не отивам натам – дяволито отвърнала момата.
            - Как така? Нали каза, че трябва да я занеса до дома ти?
            - Да, но аз живея при Змейовите скали. Хайде сега идвай с мен!