Сред Мака - Денис Българанов

Момчето тичаше. Пътят беше прашен и черен, а от двете му страни стърчаха пожълтели бурени. Виешесе сред хълмове и стигаше до един висок, зад който никога не беше поглеждало. А човекът е любопитно същество.

Големи машини събираха реколтата.

Момчето много пъти беше стояло на някой камък или на самият път сред полето и се беше чудило какво има зад хълма. Усещаше, че нещо го гложди. Едно много просто желание – да разбере какво е „там”.  Слънцето беше започнало да се спуска към полето в далечината, но още беше рано. И топло. Пот му се стичаше по челото и изрусената му от лятото коса постепенно се мокреше.

  Никой не можеше да каже защо точно тича, но обичаше.

  Когато стигна на ръба на полето се спря за да си поеме дъх и пред него се разкри следващо поле, но червено. То беше много пищно, като разлята на вълни  боя.

 Видя как пътя продължава да се вие надолу и свършва една рехава горичка. Тръгна натам, защото усещаше как жаждата му изсушава устните и слънцето гори врата, а едно уважаващо себе си момче, когато излиза никога не би взело със себе си бутилка вода или какъвто и да е багаж, впрочем.

  Когато слизаше по пътя успя да разгледа цветята по от близо. Някои бяха много малки, не повече от негов пръст. Други бяха високи до раменете му. Някои дори не бяха червени, ами с изпопадали листа, от тях беше останало само едно зелено топче и стебло. По някои имаше бодли, но те често никак не бодяха. Листата бяха меки и приятни на допир, само че бяха червени, а в средата, все едно от мастило почернени.

  Когато наближи гората започнаха да припяват птички някъде по дърветата. Реката шушнеше. Влезе под сянката и веднага усети прохладата и комарите.

  Реката беше малка, не повече от крачка широка, наведе се, загреба с шепи и пи, после пи още.

  Огледа се и видя малък лагерен огън. На огъня – почерняло котле, като тези, в които варят кафе. Простори с много малки изцапани в кафяво кърпи. Едно одеало – сгънато на руло до едно дърво и един човек, облегнат на него. Когато момчето го видя се стресна и подскочи, но после се окопити и реши да го събуди. Когато се приближи го огледа по-добре. Той носеше сини дънки с навити крачоли изцапани с прахта под дърветата. Зелена карирана риза беше сгъната зад врата му. Черни къдрици се спускаха покрай бузите му, много слаб.  Кожата сива, а ръцете жилести. Момчето го побутна и той отвори очи. Премрежи поглед и фокусира.

-          Кой си ти?- попита момчето.

Човекът след като се разсъни, изправи се и се поразтъпка, наплиска си лицето с вода се обърна към момчето с думите:

-          Аз съм принцът на Мака.

-          Принц?

-          Но в изгнание.

  И принцът му разказа за царството си, с големите булеварди и кули от светлина, за всичките хора. Разказа му как ги познавал и поздравявал всеки и как обичал да се разхожда и да спи под звездите.

-          Но, защо тогава са те изгонили?

-          Защото, когато обичаш света, че чак ще се пръснеш, не се намира къде да се денеш в него. Навсякъде е пълно с толкова тъга и несправедливост, които тежат на крехките рамене, та влачех дланите си по земята и плачех повече отколкото можех да пия вода. Затова почнах да пия чай от мак. Червеният мак, който расте по тези полета. Та можах да се изправя и кръста да спре да ме боли. Не спрях да плача, но вече сълзите бяха кафяви и сухи, та само ми се налагаше от време на време да ги бърша. Олекнах. Всеки повей можеше да ме вдигне и понесе из улиците, както се носят найлонови торбички. Тогава на хората им омръзна да ме придържат  на земята. Не от самото начало, разбира се. Но, в последствие. Винаги става така, когато някой има нужда от другите, ако не се оправи след време, на тях им доседява от него.

-          Но това е ужасно несправедливо.

-          Но и да разчиташ на другите е несправедливо.

-          Но, аз имам един приятел и той като си счупи крака и го придържах, помагах му да ходи.

-          И след това се е оправил?

-          Да.

-          А представи си, ако не се беше. Ако никога не би могъл да тичаш, защото все го придържаш.

  Момчето се обърна с гръб, загледа се в прахта и започна да подритва едно камъче.

-          Не трябва да ти е тъжно. Ти си малък и крехък и не можеш да носиш целият свят на плещите си.- каза Принцът.

-          А какво мога?

-          Можеш да носиш малка част от него. И да си почиваш често. Тези, които искаме да носим целия свършваме в мака. Защото  не е да си по-силен или по-слаб, а да не носиш повече отколкото можеш. Не.- отсече Принца.- Никакво съжаление за мен и за хората, които са твърде слаби да се носят сами.

  Момчето помисли малко и после каза:

-           Аз това искам да нося. Тези, които не могат сами.

И принцът се изправи и черните му къдрици се развяха. Излезе от горичката и момчето го последва. Видя го как се плъзга и лети по червените полета, танцувайки с мухите и цветята.

 Слънцето започна да залязва и небето стана червено като полето, а скоро щеше да се стъмни, та момчето трябваше да се прибира, а принцът остана там завинаги да бърше кафявите си сълзи, да си събира кърпите и да ги вари на чай.