Мислех, че ще има - Денис Българанов

Малкият рибарски кораб Мариамсе лашкаше неконтролируемо, без нито една конкретна посока. Бурята я хвана внезапно, някъде около Тринидад. Небето почерня, морето се обърна, заваля ужасен порой. Вълните започнаха да заливат палубата и да подхвърляткораба както си искат. Електрични камшици прорязваха небето, за момент разкриваха следващата страшна вълна, а тя си спомняше преди толкова много години, когато за пръв път е роди във спокойните води на Монсерат.

Колко млад и прилежен кораб беше тогава. Със лъскави перила и рул. Нито капка ръжда. Крана на гърба ѝ можеше да издърпа всичко, дори рибарските мрежи да се пръскаха препълнени. Моторът не хриптеше. Капитан Теплах беше същият като нея, чист и горд младеж, готов за най-изобилния улов на карибско море.

Нещата се промениха с времето. И тя, и той. Бяха се износили с годните, рибата не кълвеше така както преди и Теплах от години я караше все в грешната посока. Плитки дъна, бури и новите големи кораби го бяха разорили, а Мариам скърцаше цялата.

Фаровете и грейнаха и Капитан Теплах започна трескаво да разглежда компаса и картите, за да намери най-близкото пристанище. Вятърът ревеше. Крушката премигваше над главата му.

Мариам немощно се бореше с обстоятелствата, но губеше постепенно. Окапваше.

„Какво ще правим сега Капитане? Колко още ще трябва да издържа? Не знам къде отиваме, а морето е пълно с камъни и теченията са като змии.” проскърца тя. Носа и се повдигна към небето, докато катереше една вълна. „Капитане! Какво сега!” нададе вой със сирената, а вълната се изниза по корема ѝ и носът постепенно се наклони надолу.

            Капитанът прехвърляше картите с гръб към прозореца. Крушката се люлееше над главата му. Носът се наклони надолу, залитна, падна в твърдия рул. Крушката се пръсна и стана тъмно. Теплах изруга и се изправи, стиснал се за ребрата. Блестяха гръмотевиците и диодите на радиостанцията.

            Завъртя надясно и избегна две вълни, които се захлупиха една върху друга. Струя вода изхвърча нагоре.

            Пусна зов за помощ по радиостанцията. Но нищо. От говорителя излезе само статичен шум.

            А Мариам имаше други планове за живота си. Марлини, риба тон. За съжаление, обаче, Теплах, колкото и да беше добронамерен, беше неземно страхлив. Никога не смяташе, че това му е по силите, нито на нея. Вместо да излязат по-навътре, да отидат по-далече, да седят повече време в очакване, да препълнят мрежата повече, той взимаше само това, което му се предлагаше. Обричаше се на дребна бърза печалба, а целият потенциал на Мариам бавно ръждясваше. Тя се опитваше да му прошепне: „Капитане, ние не излязохме в морето за това”, а той само кимаше и после се извиняваше: „Скъпа моя, знам, но сега друго ни се предлага”.

„Капитане, ти можеш повече. Кога ще дойде времето за повече?”

„Ще дойда, скъпа моя, знам защо сме във морето, а то е пълно с толкова камъни и теченията са като змии.”

„Капитане, това е грешният курс.”

„Добре е да познаваме малките риби преди големите. Има време, ще поемем в правилната посока.”

            А все нямаше. И, ето ги сега, някъде между Тринидад и Монсерат, със поредната стара скъсана мрежа, ръждясали и скърцащи, олющени, със мръсни стъкла по средата на бурята. Без посока и светлина. Без комуникация, озарени само от мълниите падащи в морето.

            Теплах пое на североизток, защото там трябваше да има острови. На хоризонта се виждаше черно петно от облаци.

„Капитане, там ще е още по-тежко!” проскърца Мариам.

„Знам, скъпа моя, но какво да направя? Трябва да стинем пристанище.” погали таблото.

„Обърни на запад, където планините пазят от бури.” изсвири тя.

„Много е далече. Няма да ни стигнат силите.” каза той под вежди.

„Ще ни стигнат, довери ми се. Вятърът ще и отведе.” иззвъня и поддаде наляво.

„Не, няма, ти казвам.” каза и натисна руля надясно. „Аз съм капитана и казах.”

Мариам въздъхна и се остави. Вълните я биеха от всички страни, заливаха палубата. Вятърът духаше срещу нея и Теплах усилваше мотора до краен предел само за да може да мърдат напред.

„Тук трябва да има пристанище, къде е!” ядосваше се той. „Близко трябва да е, само нас чака”.

„Да, капитане, но тук морето е пълно с камъни и теченията са като змии.”

И малката Мириам се лашкаше безпомощно, без път и посока, с още по-малката надежда, че ще види пристанището, което трябва да е близо и чака само тях.

Едри капки пот и дъжд от продънения покрив се стичаха по челото на Капитан Теплах. Падаха по ръцете му, решителни като въжета, които стискаха руля. Моторът простена. Дъждът се удряше в стъклото и блестеше на светкавиците. Грохотът беше жесток.

Изведнъж вятърът се обърна и задуха отдясно. Капитана овладя руля. Сърцето му започна да бие по-силно, скоростта се усили. „Ето го, там сме след малко!” каза той. Моторът простена отново. Сега започваха да ускоряват, да порят, вместо да се подмятат във великият си устрем към близкия пристан.

Моторът простена трети път, сгърчи се и прокървя в черно. Теплах се хвърли да се опитва да го съживи, но нищо не се случи.

„Какво става, скъпа моя, защо сега се отказваш от мен? Недей сега, само не сега.” той прегърна мотора и започна да го гали.

„Капитане, стара съм и износена вече. Лющя се и ръждясвам, защото все бързаше и нямаше време да ме поправиш.”

„Но, ще те оправя, всичко ще поправя. Само да стигнем.” той започна да целува мотора.

„Не мога да направя нищо повече. Счупих се.” каза Мариам. „Твърде много го усили и не издържа. Трябваше да тръгнем по дългия път, там вятърът щеше да ни отнесе на завет.”

„Не можеш да си сигурна, сега поне сме по-близко, отколкото ако бяхме тръгнали в нищото.”

„Сигурна съм, капитане.” палубата проскърца и вода от поредната вълна започна да се излива зад борда.

„Скъпа моя, нека стигнем до пристанището, сега има попътен вятър. Когато стигнем ще се погрижа за теб, ще те направя нова, без нито капка ръжда, както беше в лазурния залив на Монсерат, помниш ли? и…и знаеш ли какво, ще отидем да ловим големите риби, за които винаги сме си мечтали. Какво ще кажеш, а? ” Теплах стискаше мотора и му шепнеше.

„Винаги искам, капитане, но не мога вече. Счупена съм и от мен нищо не остана. Малките ни бързи печалби все не стигаха и сега съм безпомощна в тези вълни. Нямаме посока, защото нямам повече мотор. ” тя се лашкаше безшумно.  „ И сега коремът ми се пълни със вода, капитане. Морето ме прегръща. Съжалявам, че се счупих точно тук. Много съм глупава… Но, защо, капитане, не ме чу” проплака тя. „Трябваше да се хвърлим на големите риби.”

„Но виж ни как се проваляме на малките. Как да се хвърлим на големите? Кажи!”

„Малките дават малко и то свършва бързо. Никога не сме желали това с теб. А ти все казваше, че ще има време и сега потъвам..”

„Мислех, че ще има, скъпа моя.”

Теплах се отдели от мотора и отиде до радиостанцията. Пусна я пак и претърси каналите, дали ще се чуе нещо. Но нямаше нищо. Само пращенето на празната честота. Натисна копчето и лампите му угаснаха.

„Капитане, пълно е с толкова много камъни и теченията са като змии” подът под краката му изшумоля. Целият кораб започна да стене като кит.

„Знам, скъпа моя” каза Капитана.

            Облака над тях се сгъсти, огромен и черен като морето, което постепенно закри всичко.