Апокалипсис - Христо Иванов

   Беше октомври, а навън все пак беше топло - нещо се беше променило това лято, но не зная какво..а вече се смрачаваше. Понеже нямаше какво да правя вкъщи, взех книгата си и излязох навън. Не беше горещо, както през деня, но не беше и студено - беше идеалната равновесна температура.     Когато прекрачих прага обаче, не се зачудих къде да отида - тръгнах към обичайното си място на скалния бряг на плажа, с изглед към невероятното черно море, където имаше малка пейка за двама души. Седнах и погледах спокойното море, осветявано от луната така, че да изглежда като разделено на две. 

   Днес луната е червена - явление, което се случва рядко, след като се повторят 216 пълни лунни цикъла, или казано накратко - 18 години. Интересното е, че никога не знаеш кога точно ще бъде такава - дали ще бъде в началото, в средата или в края на цикъла - просто луната става пълна и може да се наблюдава от определени части на света - на едно от които се намирам аз. Дядо ми е бил тук, майка ми е била тук, а сега и аз - луната е това, което свързва нашето семейство. Дори и да не беше, аз обичам астрологията и луната има важно място в нея - както всяка друга планета.

 Отворих книгата си и започнах да чета, когато чух звука на влачещ се плат до мен... Обърнах се надясно и там стояха две невероятно красиви дами, облечени в дълги, бели рокли. Изглеждаха така, сякаш не стъпват по земята, а плават. Освен белите рокли, нищо друго не беше еднакво. Едната беше със синя коса, а другата – с лилава. Носеха колиета в същите цветове...о, и очите им бяха еднакви. Но не бяха обикновени, а червени...като луната. 

   -Здравей. – каза жената с лилава коса – Аз съм Леа, а това до мен е Акуа. Ти би трябвало да си Лен. 

   -Да...здравейте. – първото, което си помислих, беше – “от къде ми знаеха името”? – Кои сте вие? 

   -Ние сме закрилниците на семейството ти и твои кръстници. – този път заговори Акуа. Гласовете им бяха почти еднакви, което можеше да обърка някого.

   -Не ми изглеждате нормални – казах го така, сякаш беше нещо обичайно. Имам чувството, че ги познавам от някъде...но не зная от къде.

   -Защото не сме просто хора като теб. Аз съм самодива, а Акуа е русалка. Макар и различни, сме свързани и сме пазителки на Луната.

   Русалка? Това е невъзможно. Та тя дори не приличаше на русалка...къде ѝ е опашката? 

   -Съжалявам, но...

   -Не можеш да ни повярваш, нали? – заговори Акуа. – Не, че не можеш, просто не искаш. Нуждаеш се от доказателство, за да го направиш, иначе само със слова не става. 

   Всъщност, точно така си беше... Много често ми казват, че съм адски недоверчив, но според мен това е положително качество. 

   -Да, вярно е. 

  Тя се усмихна, а Леа заговори на нейно място. 

   -В българския фолклор русалките нямат опашки. Те просто са покрай водата, защото се чувстват добре. Митовете за полу-жена, полу-риба, са си просто митове. Поне не и в Европа, тук се придържаме към славянската митология. Знам, че си чел това. 

   -Да, чел съм го...но самодивите? Те излизат само на определени дни сред хора, нима днес е един от тях? 

   -Знаеш ли какъв ден е днес? – изглеждаше сериозна..

   -Разбира се, че зная. Днес е денят на кървавата луна, случващ се на 18 години. Небесните явления понякога предричат бъдещи събития, но...

  -Както и минали, и настоящи - прекъсна ме Акуа. - И днес не е само кървавата луна - тя съвпада и със Суперлунието, което означава, че луната може да изглежда до 30 пъти по-ярка. Именно в този ден са се случвали най-големите беди.

   Разбира се! Защо не се сетих? Говори се за това отдавна, а аз така и не успях да повярвам ..а доказателството е пред очите ми.

   -Като например избухването на Кампи Флагреи преди 39,000 години, което довело до изчезването на неандерталците. Именно в такъв ден се случило то.  

   Именно.... облаците от пепел, изхвърлени в атмосферата не довели до намаляването на слънчева светлина, понеже такава не е имало..случило се е през нощта.  

   -Но защо казахте "се случвали", а не, че се случват? 

   Този път и двете ме погледнаха така, както една майка ми погледнала детето си ако го изпраща на война.

   -Защото вече кървавата луна не е виновна за това. Виновни сте вие, хората. Тя има само влияние над морето, но не и над разума ви. Твоето семейство бе избрано да пази тези тайни и да се предават от поколение на поколение, за да може един ден, когато настане Новата Земя, новите хора да разберат, че тяхната задача е да пазят фолклора и красотата на морето - така, както ние го пазехме едно време и продължаваме да го правим. Тя ще дойде по два начина, вие чертаете картата и вие ще изберете по кой път да преминете, за да стигнете до нея.

   Новата Земя...разбира се! Единият начин е чрез осъзнаването на хората, приемането на това, че живеем в ново време, но това не означава, че трябва да забравяме традициите си. А другият е чрез Божият Апокалипсис...денят, в който Бог ще слезе на Земята и ще съди всеки според делата му. 

   -Няма нужда да го казваш сега, ние знаем, че ще се досетиш. - каза Леа. Но трябва да внимаваш, когато знаеш всичко това, защото може да полудееш. Границата между гениалността и лудостта е тънка. Нашата работа тук е свършена, а сега е твой ред.

   Всеки отговаря сам за себе си. Избери ти - ще дочакаш Апокалипсиса, или ще се осъзнаеш навреме? 

    След което изчезнаха, оставяйки ме с книгата си, красотата на морето и мислите ми. Погледнах към страницата, на която бях отворил - 18 глава, 216 страница....а името на главата беше "Морето - това, което предстои."