Свободата да бъдеш себе си - Христо Иванов

15 септември, 03:00 след полунощ

Мило дневниче,

Ще ти разкажа една история, която се случи преди малко....

Събудих се внезапно от шум, наподобяващ биене на сърце. Когато отворих очи, видях едно от най-ужасните същества, които някога съм виждала. Беше човек, но не приличаше на такъв. Кожата му беше с цвят на бордо, люспеста, на тигрови шарки.. Облечен бе в лилав официален костюм, под който се виждаше бяла риза с някакви червени точки....или бяха капки...няма значение.

 - Здравей! - гласът му беше висок, но странен - сякаш не го издава човек, ами змия. Показа съвършено оформени и перлени зъби, между които се виждаха два ослепително блестящи, златни мъдреца.

 - Извинявай, не исках да те събуждам. Просто помислих, че мога да ти помогна.      Загледах се в дълбоките му, жълти очи, които гледаха налудничаво... Та това си беше змия! Видях, че премята нещо от една ръка в друга - дълга около двайсет сантиметра пръчка, сякаш направена от стъкло... блестеше на лунната светлина, идваща от прозореца. Или пък светлината идваше от пръчката?

- И с какво би могъл да ми помогнеш? И кой си ти?

 - Аз съм Свободата, мила моя.

Погледнах го. Този път по-внимателно. Каквото и да гледам, както и да гледам, все си е един и същ... странен, люспест мъж, с изцапана риза.

- Не приличате на Свобода.

- Как изглежда тя в твоите очи? - попита, след което се усмихна по-широко и се доближи до леглото ми.

Поисках да му кажа "Махай се, змийчо", но нещо ме спря. Не изглеждаше опасен. Луд - може би, но не и опасен.

- Първо - мислех, че е жена. С руса коса, като моята. Дълбоки сини очи, в които виждаш най-дълбоките си желания, които дори самият ти не знаеш какви са. Дълга, бяла рокля, с нежен, почти незабележим грим, колкото да подчертае красивото й лице.

Изведнъж той започна да се променя - в това, което казвах аз. Сега стана тя.

- Е, какво мислиш? Вярваш ли ми сега? О, и позволи да добавя нещо от себе си. - прокара ръка през косата си и по нея се появиха малки цветчета, а най-отгоре - един прекрасен венец с хубави разноцветни рози.

- Ама... как го направи?

- Ти сама го каза, миличка – „... виждаш най-дълбоките си желания, които дори самият ти не знаеш какви са...". Хората ме виждат такава, каквато искат. Ти обичаш нестандартното, налудничавото, красивото. И понеже виждам недоумение в погледа ти - знаеш ли какво е богърт?

- Даа... той се въплащава в най-големите ни страхове.. Но ти не си такъв... такава. Ох, извинявай, но не мога да свикна. Ти се въплащаваш не в страховете, а в желанията.

Свободата се усмихна широко, показа перлено белите си зъби, но този път нямаше златни измежду тях. Сега забелязах, че все още държи стъклената пръчка. Какво толкова специално има в нея?

- Точно така, миличка. Браво. Сигурно се чудиш какво правя тук, каква е тази пръчка и защо чуваш туптене на сърце. Ще ти обясня всичко по реда си. Тук съм, защото се нуждаеш от помощ. От мен. Тази пръчка ще ми помогне да ти помогна, туптенето е от твоето сърце - когато съм наблизо, ти го усещаш чрез сърцето си. И не ти е за първи път, нали?

Погледнах я в дълбоките сини очи, които крещяха спокойствие. Помислих си... какво ли би било, ако тя наистина ми помогне? Но въпросът е... за какво да ми помогне? Имам ли нужда от помощ?

- Ооо, имаш - каза, след което се усмихна. - Не случайно съм тук. Много рядко се срещат деца като теб, на които да отделя специално внимание и време.

- Но... от какво имам нужда? - попитах я плахо, така, сякаш малко дете търси стотинки от майка си за сладолед.

Тя отново се усмихна. Очите й пробляснаха така, както проблясват на учен, имащ нова и налудничава идея. Или може просто да обича да помага на хората? Когато се замислиш, това е Свободата - тя избира какво, кога, къде, по какъв начин и на кого да помогне. И явно има възможността да го направи. С какво ли заслужавам помощта й?

- Ти имаш нужда да бъдеш по-открита, не трябва да се срамуваш и притесняваш от всяко едно нещо, което се движи. Това може да ти изиграе лоша шега, особено сега, когато започваш училище - нов клас, нови учители, нова обстановка. Продължавай да бъдеш себе си, бъди такава, каквато се харесваш, но не се страхувай да го покажеш. Трябва ти малко побутване. Наясно си със себе си, знаеш какво искаш и знаеш как да го постигнеш. Въпросът е да не го пазиш вътре в теб. Покажи колко невероятен човек се крие зад теб, Мер. Без страх.

Погледнах я така, както ме гледаше тя - пълна с очакване и с налудничав блясък в очите (предполагам). Описа живота ми в няколко изречения..

- И как да го направя?

- Затова съм тук. Тази пръчка, която държа в ръце през цялото време ще помогне. Въпросът е - искаш ли го наистина?

Замислих се... имах ли нужда? Да, ще бъде страхотно. Но това не съм аз. Да разчитам ли на някаква пръчица да оправи живота ми? Или ще стане обратното? Ако не съм аз тази, която ще си помогне, кой тогава ще го направи? Тя може, да. Но на каква цена?

- Всяка една магия, помощ, услуга - в един момент си има цена. Каква е?

Усмивката й се смекчи, но все пак изглеждаше щастлива. Блясъкът в очите започна да отслабва.

- Този път няма цена, но си права, че има. Виж, искам да помогна. Ако искаш - ще го направя. Но не мога да те накарам насила. Това е извън моите правомощия - аз съм Свободата, а да накарам някого да прави нещо, което не иска, е точно обратното.

Права беше. Но сега се замислих..... нима целта й е била наистина да ми помогне чрез магия? И съществува ли магията изобщо? Не, това последното беше глупаво - пред мен стои жена, която може да си променя облика, а излиза, че се чудя дали може да го направи... Може би целта й е била да ми помогне, но не по този начин, а да ме накара да се замисля и да си помогна сама....

- Точно така, мила. - откъснах се от задълбочените си мисли, когато чух гласа й. Тя се беше усмихнала (за кой път вече?) и ме гледаше право в очите. - Умението да осъзнаеш коя си и да го покажеш на света може да бъде усвоено само и единствено от индивидуалния човек, а най-добрият учител сме всъщност самите ние. Целта ми беше да видя дали можеш да направиш това и със себе си. Ти го направи, а моята задача тук е приключена. Поздравявам те за това и знай, че оттук нататък аз ще бъда с теб - ще го усещаш именно със сърцето си. След като заспиш обаче, ще забравиш всичко, но ще се събудиш като нов човек. Затова сега, преди да го направиш, запиши всичко в дневника, скрит в шкафа ти. Когато го отвориш и прочетеш отново, ще осъзнаеш, че сама си помогнала на себе си и ще бъдеш готова за първия учебен ден, а също и за живота. Пази се, миличка. Успех!

Образът й започна да избледнява и тя изчезна напълно... но звукът от биенето на сърце продължаваше да се чува. Вече всичко е различно. Но с голямата власт над себе си, идва и голямата отговорност...