СЕЛСКА ПРЕДКОЛЕДНА ПРИКАЗКА - Тодор БИЛЧЕВ

Разхождам се по тихите улици.

А на всяко едно дърво и стена

във пукнатините съзирам очи.

Тъй започва селската ми приказка.

 

И, вдишвайки, поемам топлината,

единствената във снежния ни двор,

на зъзнещо врабче, сред белотата,

на гърнето скрита в малкия отвор.

 

Кога ли баба там го е стъкмила?

Топлият му цвят снежинките топи,

валящи от небето с нежна сила,

даващ на врабчето нови силици.

 

На двора Лондон лае разтревожен.

Усеща как над Гошко зло витае.

А в кочинакта той грухти спокоен,

към неизбежната съдба нехаен.

 

Вкъщи е голяма шумотевица.

Ври вода в котела невъздържано.

В джезве ракия грей, вино - в бъклица.

Всички мислят си за нещо пържено.

 

А дядо тръгва, шавайки по двора,

да събира червендалести мъже.

Те като нищо Гошко ще заколят.

Ще чуе ли гласа му малкото дете?!...

 

Скърбя. Ще му отворя да избяга.

Тази мисъл във главата ми блести.

Тъга безмилостна душата стяга.

А Гошко все така грухти ли, грухти…

 

Всичко е бяло. Къде е врабчето?

Само стъпки по снега ми напомнят

за нещо минало, нещо, което

със умиление все ще си спомням.

 

Где е орехът, дюлята ухайна?

Къде са мушмулата, смокинята?

И къде е тя, най-бързата шейна,

с любов такваз от дядо майсторена?

 

 

 

Къде са ските ми от бъчва стара?

А на новото люпило гълъби

ще се радва татко ми, или кара?

Неизброими са  пакостите ни.

 

Искам да напълня с дърва печката.

Огънят във стаята да забумти.

Искам да чертаем със братовчеда

бъдещето ни във звездните нощи/.

 

Че свети лампа, баба да се кара.

Че колко кюнците са зачервени.

Пакостите ни приема, старата,

независимо, отново, че гълчи.

 

В събота ний двора ще го изметем.

Тя, доволна, няма да ни ковлади.

В игри с братовчеда ще се унесем.

Не спират да цъкат старите стрелки.

 

Юнаци от ковьора на стената

не спират подетото вече хоро.

Едва стои калпакът на главата.

Извезала ги баба бод подир бод.

 

Годеника си е търсила във тях.

Сенките от лампата мъждукаща

образи вълшебни рисуват сред прах.

Ухае на дюли и на чубрица.

 

С дракони смели момци се сражават.

Дядо пак на пръстите си е увил

кърпи и на стената оживява

театър приказен, скуката убил.

 

Кога ще идем у баба Мария,

да ми отсипе в малката чинийка,

която после сръчно ще измие,

най-вълшебното сладко от кайсии?

 

Сякаш невестулка, с фигура дребна,

зад черджето през дупката се совва

и, връщайки се, стискаше буркана

със жълто-кехлибарено вълшебство.

 

В пръстите й как лъжичката блести!

Тъй свети само звезда на елхата.

Пуканките са големи и бели.

А, сгушен, дрянът чака зад вратата.

 

А дали, а дали сурвачката ми

най-майсторски ще бъде тя стъкмена?

Дано пак не забравя мойте думи,

сурвакайки във вечер вледенена.

    

Моите другари Лондон и Рита

ме измъкват с лая си от унеса.

Вятърът в снега стъпките замита.

И на село КОЛЕДА е, май, дошла!...