МРАВКИТЕ И ПЕПЕРУДАТА - Дядо Люб

       Сигурен съм мили приятели, че познавате и мравките, и пеперудите. Но, езика им, не знаете. Щe попитате: Нима е възможно да се разговаря с животни? Отговарям: Да, възможно е. Всичко може да се научи!. Това е професията ми -  ходя из планините, кръстосвам полето, навлизам  в езерата, в реките нагазвам – наблюдавам природата. Изучавам живота на дървета, на треви, на мравки и пеперуди, на птици, накъсо – на всичко, което е живо. Езикът на мравките, например, в България или в Алжир, в Испания или във Франция, в Кавказ или в Сибир, В Азия или в Австралия, в Америка или в Памир, е все един и същ. И при пеперудите е така! И при всички други животни - сухоземни и водни, летящи и пълзящи, нощни и дневни, и при всички дървета, храсти, треви... Само при хората, не е!

      А, което сега ще ви разкажа, се случи в Африка. Тогава, на връщане от красив град на Атлантически океан, прекосявах планината Висок Атлас. Беше горещо. Непоносимо горещо. Петдесет градуса по “Целзий”. Речните корита бяха тъжни, защото капчица вода не течеше сред тях, а листата на дървета висяха право надолу и жално гледаха земята, която излъчваше жестока топлина. От никъде никаква прохлада! На ужасяващия пек, колата ми не издържаше, моторът й започна да прегрява, та затова я спрях встрани от пътя, а аз се скрих под сянката на голямо кедрово дърво. По стъблото му, гледам, тичат стотици мравки – едни нагоре, други надолу и сетне, по тънка и права пътечка, отиваха към гнездото си. В яките си челюсти носеха мънички, сиви, зрънца. Наподобяваха миниатюрни мъниста. Познах зрънцата. Бяха яйца от пеперуда. От тях щяха да се излюпят невъобразимо лакоми гъсеници, които изяждат листата на дърветата, а без листа, дървото не може да хваща лъчите на слънцето, не може да прави вкусните плодове, които ние ядем, не може да освежава въздуха, който дишаме.
      В тази жареща пещ, мравките работеха усилено. Реших да си поговоря с някоя от тях и рекох: - Ей, работливки, здравейте! Какво правите в тази жега? Защо не се скриете на сянка?
      Казах го, за да им съобщя за присъствието си, а те дори не ме погледнаха.  Сметнаха навярно, че съм някакъв безделник. Та на безделници, кой обръща сериозно внимание?
      - Е, хайде де, кажете нещо! Поне ме поздравете!
      Една от тях се спря. Клекнах. Внимателно, с два пръста, хванах слабичкото й телце, вдигнах я на нивото на очите ми. Беше подчертано сериозна мравка!
      - Извинете, не искам да ви преча, а само да си побъбря с някого, да убия малко от времето – казах й аз.
      - И ние те поздравяваме, но, любезно ли е, да питаш какво правим? Не виждаш ли, че  се  трудим! Ние, мравките, не сме като вас, хората. Никога не убиваме времето - използваме го, за да  работим! – каза ми мъничкото животинче и завъртя антенките си. Като че ли долови някакъв сигнал, защото направи заканителна гримаса, а сетне, въздъхна и продължи: Вие, човеците, сте много интересни. Не обичате да се задържате на едно място. Все някъде отивате, все от някъде се връщате, все обикаляте, също като пеперудите!...,Но..., все пак..., сте малко по-добри от тях!
“Но все пак сте малко по-добри от тях!” – повторих в ума си последните й думи.
      - Ха! Според теб, излиза, че сме лоши! С какво сме го заслужели? – изненадан, я попитах.
      - Как с какво? Пристигне от някъде човек, наблюдава ни минута, две, после или ще започне да ни тъпче, или ще вземе пръчка, за да руши гнездото ни! Та, питам : Какво сме му сторили?”
      - Като че, имаш право! Може би, още не сме добре възпитани, но ние, човеците, стига да има кой да ни го каже, бързо се учим . Скоро ще променим отношението си, не само към вас, мравките, а и, към всичко, което срещаме, около себе си. Питам се обаче, защо ни сравнявате с пеперудите? Та те нямат нашата сила, не могат да ви тъпчат, не могат да рушат гнездата ви!
     - Те вършат друго. Присмиват ни се! Казват, че сме били грозни, очите ни били несъразмерни, че природата ни е лишила от криле, защото ако сме ги имали, щели сме да летим надалече и да я грозим. В това отношение вие сте по-добри. Поне не ни обиждате!
      - Ако правилно съм разбрал, по-съгласни сте да ви тъпчат, отколкото да живеете оскърбени?
      - Разбира се! Не само ние, мравките! Никой на този свят не иска да бъде наскърбяван. Всеки има своето точно място на красивата ни планета и съвестно да върши задълженията си към нея! А сега ме пусни, за да помагам на сестрите си!
      Мъничкото създание се измъъкна из пръстите ми, отскочи, понесе се надолу във въздуха, стигна невредима до земята и с бързи крачки се включи в общата върволица на своите посестрими.
      Разговорът ме бе поувлякъл, та бях забравил за горещината и тъкмо се канех да тръгна, когато чух много познато, тъничко гласче.
      - Здравей приятелю! За какво си приказвахте с онова неугледно насекомо?
На най-ниското клонче, съвсем близо пред мен, бе кацнала тя, прекрасната, очарователната, ослепително красивата, най-ефирната, блестящата, самата пеперуда. Сякаш най-причудливите багри се бяха събрали връз крилцата й и се надпреварваха кои от кои по-ярко да блестят.
      - А, Ти ли си? Здравей! Не видях кога си дошла. Извинявай!.- й казах. Но, защо да е неугледно, та нали и ти си насекомо, като нея- напомних й аз.
      - Моля ти се, не говори така! Може ли мравка да се сравнява с пеперуда?
      - Защо не! Като изключим крилцата, всичко останало ви е еднакво. Дори антенките на челцата ви са същите!
      - И така говори човек! Човек, който рисува пеперуди, който пише стихотворения за нас, човек, който, в наша чест, съчинява музика? Не, не мога да повярвам! Ах, ако ги нямаше тия грозотии, колко по-щедър би бил светът!
      - За да няма кой да спира лакомията на нахалните ви гъсеници, нали! – с повишен и доста изнервен тон се намеси, безмълвният до този момент, кедър.
      - А що се отнася до красотата, не уважаема пеперудо, всеки я обича и търси, но има истинска и лъжлива красота. Твоята е лъжлива, защото искаш да приличаш на цветята, за да измамиш птиците, но... не си го помисляй! С твоите шарении, подвеждаш само хората!
      - И ти си отвратителен като тези, дето са хукнали по стъблото ти! - раздразнено, му отвърна моята нова събеседница.
      - Е, хайде, не се карайте! – реших да ги успокоя, но в тази минута забелязах как, някаква птичка, с бясна скорост, летеше към нас. Пеперудата изпищя и се шмугна в джоба на ризата ми. Миг след това, една червеношийка нервно закълва по клона, където, до преди секунда, бе пеперудата.
      - Къде е? – попита птицата.
      - Кой, къде е?! – уж учудено, попитах и аз.
      - Пеперудата, кой друг! - троснато рече червеношийката.
      - А, пеперудата ли? Ами, тя си отиде. Хвръкна.
      - Хвръкна, казваш! А, аз защо не я видях? Е, ще ми падне тя! - закани й се птицата и отлетя.
      Бръкнах в джоба на ризата си и извадих от там треперещото животинче. Крилцата и коремчето й пулсираха също като сърчице на уплашено зайче.
      - Благодаря ти! – все още в дълбок уплах, - каза старата ми позната.
      - Не виждам защо! – рекох й аз.
      - Че ме спаси! – изхлипа с тъничкото си гласче крехкото създание, махна два, три пъти с крилца, литна и се понесе във въздуха. Полетът й описваше фигури, приличащи на малка лодка, носена от игриви и весели вълни на несърдито море – бе чуден танц на радостта, на волността, на свободата.
      От тогава, от оня горщ африкански ден, измина много време, а аз все още си спомням за срещата ми, с тихите, незабележими и крайно работливи мравки, със сърдития кедър, с ядосаната червеношийка, с мъничко самохвалната, но удивително красива пеперуда, която спасих и все още съм убеден, че постъпих правилно.
А, ти как мислиш?