Девойката и принцът - ДОНКА ВАСИЛЕВА ХРИСТОВА

       Имало едно време един царски момък, който живеел в мир, съгласие и любов със своите родителите. Баща му много го обичал и искал да го ожени за най-красивата и добра девойка на света. Той го учел да прави добро на другите хора, а на животните да дарява цялата щедрост на сърцето си.

       Една сутрин момъкът станал рано и решил да поязди по време на утринната прохлада. Слънчевият диск бавно тръгвал по своята небесна пътека. Запътил се към конюшнята, която се намирала зад крепостните стени. Тъкмо се приготвил да яхне своя арабски жребец, когато чул тих плач  някъде отвън. Надникнал и що да види? Непознато момиче ронело сълзи, седейки на облест камък. Зачудил се царският син какво да прави и отишъл при нея да разбере какво я измъчва.Приближил се и попитал:
      - Защо плачеш, моме? Какво ти има?

      Тя го погледнала през сълзи и му казала:

      - Мащехата ми ме изгони от дома и сега няма къде да се подслоня…
      - Как така те изгони? А баща ти защо не те защити? Защо не те взе под своя закрила?

      - Как да ме защити, като тя му каза да избира между мен и нея  - ако аз остана вкъщи, тя си отива, но ако аз напусна дома – тя остава с доведената си дъщеря.
      Дълбоко смутен от чутото, принцът решил да заведе девойката у дома си за известно време. Щом влезли в двореца, момъкът решил да извика родителите си, за да им разкаже за непознатата девойка. Придворните веднага известили царя и царицата, както им било наредено. Ала щом царицата видяла външния вид на момичето, неприятно изражение се изписало на лицето й.
      - Синко, чие е това момиче, как можа да я доведеш тук в този вид? – думите на царицата падали като непосилен товар върху ранимото сърце на влюбения момък.
       Принцът обяснил от игла до конец всичко случило се с девойката и ги попитал:
      - Е, мамо, татко? Ще уважите ли моето решение?
      Царят не бил много очарован от това което чул, ала какво да направи? Премълчал си и оставил на съпругата си  да реши. Тя била съгласна, но само при едно условие:
      - Ако помага на другите слугини в чистенето и готвенето, съм съгласна! – казала тя с леден тон. – Ако ли не – да си тръгва.
      Девойката й допаднало това предложение и рекла:
      - Добри хора, с радост бих вършила всичко, което ми наредите, стига ми само да имам покрив над главата си.
      Принцът много се зарадвал за постигнатото съгласие, пожелал на момичето лека работа и се отправил с придворните за лов на яребици и фазани.
      През това време царят много се притеснявал за любимия си син да не си навлече неприятности с това сиромашко момиче. Започнал да крои планове как да я изгони от двореца си.
      Момичето се справяло много по-добре в домакинската работа отколкото другите слугини, често поставяла в спалните на принца и родителите му нежни теменужки с   вълшебен аромат на споделено щастие. Та нали цветята имат своя език, непонятен за хората? Правело всичко от сърце, подарявайки го на другите…Дори недоверчивата царица оставала доволна от старанието на доброто момиче.
     Царят решил, че вече е дошъл моментът, и извикал в покоите си своя син:

     - Сине, аз взех едно тежко решение и ти ще трябва да се съобразиш с моето намерение! – казал той.- Това сиромашко девойче трябва да си тръгне оттук, защото другите кралства ще ни се присмиват, а и това ще стане пречка да се ожениш за достойна девойка от потекло и благороден род. Думата ми е закон и трябва да се изпълниш волята ми.
    

                                                              

                                                                 



                                                                       -2-
    - Татко! – отвърнал принцът- ти добре си го намислил, но вече е прекалено късно. Аз те уважавам, но не мога да пристъпя огъня в своето сърце. Влюбих се в това момиче. Тя е моето истинско щастие! Никъде другаде няма да мога да намеря друга като нея – добра, грижовна, отговорна и способна. Тръгне ли си тя, ще тръгна и аз с нея!
       Като чул тези думи на своя син, царят много се ядосал и заповядал на слугите си веднага да отведат момичето в далечна непристъпна гора, обитавана от чудовища и диви зверове. Те веднага изпълнили  неговата заповед. Завели момичето и й заръчали да набере цветя, които уж царицата наскоро пожелала да има. Девойката веднага започнала да отбира най-красивите. А слугите това и чакали – оставили багажа й до едно дърво и побързали да се върнат в двореца. Разказали на царя какво са свършили. Владетелят останал доволен от свършеното и  най-вече, че завинаги се отървал от тази натрапница..
       Този разговор неволно дочул царският син. Той веднага яхнал своя жребец и полетял към гората, за да открие своята любима. Вървял, вървял, стигнал до една огряна от лъчите на слънцето полянка. И видял своята любима, а до нея навъсена с посивели коси стара жена. Тлъста брадавица украсявала злото изопнато лице на тази жена. Приближил се момъкът, скрил се зад едно дърво и дочул:

     - Ах, ти малка вещица, колко си хитра само, натика се в двореца, а?  Там не е твоето място, там трябва да живее моята дъщеря. Хайде, изчезвай от тук и да не съм те видяла да се навърташ  в двореца и наоколо!
      Падащата тъмнина погълнала разплаканата девойка. Мащехата поела по една криволичеща пътека, отвеждаща до дома й. Принцът тръгнал след нея, решен да стигне до цялата истина. Скоро се появила къщичката, в която живеели мащехата, доведената й дъщеря и бащата. След като влязла, отвътре се чули крясъци и шум от счупени съдове. Принцът влязъл, за да разбере какво се случва. Щом го видяла, тя веднага познала царския принц. Помислила си, че идва за нейната дъщеря. Захаросана усмивка цъфнала като презрял домат на мозаечното й сипаничево лице. Веднага извикала щерка си и я накарала да седне до момъка. Дъщерята била лика-прилика с майка си, само дето две огромни уши като самолетни перки допълвали сходството, а два стърчащи зъба от устата й подчертавали близостта й с глиганите. Усетил клопката, принцът веднага се запътил към вратата.
      Отвън луната греела със своята мека светлина, лек ветрец нашепвал на своя език  истории за щастие, любов и красота. По пътеката в гората цветен калейдоскоп приковал  погледа на момъка. Навел се и какво да види? Скъпоценен камък. Примамливо светещ със синьо-червени-зелени очи. Взел го в ръка и неволно притиснал пулсиращото  му сърце. Изведнъж се чул тайнствен глас:
    - Кажи ми желанието си и го повтори три пъти!
    Стреснат, принцът си пожелал това да е добра поличба и промълвил:
    - Искам да намеря любимата си! – този своя молба той изрекъл с надежда желанието му да срещне подкрепа в невидимия си непознат приятел.
     Внезапен шум оглушил стихналата гора. Това било свистене на крилете на огромен орел, който бавно направил кръг над момъка. Принцът седнал върху птицата и полетели. Стигнали до една пещера. Орелът кацнал до самия вход, момъкът  слязъл от птицата, като й благодарил за стореното.
     Влязъл в пещерата. Там видял девойката, заради която бил готов на всичко.Сълзи се стичали по лицето й, а ръцете й били молитвено сключени в очакване на чудото. И то се случило – принцът я взел в своите обятия, а отвън луната деликатно се скрила зад облак.
    Решили да се върнат в двореца. Когато царят ги видял, едва не припаднал от изненада. Принцът високо и ясно заявил:
    - Татко, аз обичам тази девойка такава, каквато е. Обичам я, също както обичам и вас двамата с мама. Но за мен тя е моята светлина, без която животът ми би бил безсмислен. Не искам злато, сребро, дворец и палати. Искам само благословията ви.
    Царят си спомнил годините на своята буйна младост и вдигнал своята десница:
  


 

 

 

 - Ееее, синко, дъще!  Силна като огъня  е тази ваша любов. Благославям ви, деца!
Те му целунали ръка и тръгнали да излизат от царските покои. Владетелят  задал неизбежния въпрос:
 - Къде хукнахте? Та нали с години съм си мечтал да направя най-голямата сватба, дар за моя прекрасен син. Да започват приготовленията! Веднага!
   Всички придворни се втурнали да изпълнят царската заръка. Поканили гости и от други царства, също и семейството на девойката. Сватбата се прочула чак до другия край на света. Смях и наздравици огласяли царския дворец. Поданиците се радвали.
Всички яли, пили и със дни се веселили.