Самодива -Кармен Георгиева

Някога в далечни времена,

на велика българска земя

сред златно-житните поля,

в малка къщичка една,

живеел старец, белобрад

със своят син, добряк.

Нижели се бавно ден след ден

старецът се чувствал уморен,

ден настъпил, без предупреждение

и нанесъл свойто поражение.

Старецът, добър се разбилял,

не се хланел вече и не спял

спокоен в топлото легло,

той чакъл свойто опело.

Синът обаче седи, умува,

как баща си сам да излекува

и грабнал торбичка с храна,

та тръгнал по градове и по села.

Вървял безспирно ден, два,

но нигде не откривал онова,

което баща му ще спаси,

от болката да изцери.

   Свършил и поредният априлски ден,

момъкът вече бил сломен,

умората била голяма,

а надежда, няма.

Навлязъл в гъстата гора,

пристъпвал по зелената трева,

дочул музеката на кавал

и за миг се спрял.

Съзрял момъкът в далечина,

неземно хубама мома,

с бели дрехи, беленички

и дълги черни плитки.

Танцувала в захлас момата,

нежно тъпчела тревата,

с ръце високо към небето

и кавалска песен в сърцето.

Момакът за миг забравил,

защо баща си бил оставил,

запленен от тази красота,

невиждана нигде по света.

Прибилижила се момата с бавни стъпки,

погалвайки с ръка храстовите пъпки,

до момъкът се спряла

и въпроса си задала.

- Какво те води в таз гора

по часовете на ноща?

- Баща ми болен у дома лежи,

ако знаеш лек, кажи!

- Аз съм вила, самовила,

със здраве много хора съм дарила,

но всичко има си цена,

готов ли си да я платиш сега!?

- За баща си бих умрял

и живота свой бих ти дал,

само той да оздравее

и дълго още да живее.

- Добър си момко и за това

ще ти помогна с таз беда,

но дай ми ти обет,

че ще ми свириш за напред,

кавал от бук ще ти направя,

ти ще свириш, а аз играя.

- Щом това е твоето желание,

аз давам свойто обещание,

кога баща ми оздравее

и кавала ще запее.

- Смел си момко, нека,

сега тръгни по горската пътека,

там до студените скали,

иди и брашлян ми набери.

   Така с брашляна в торбата,

самодивата и момакът напуснаха гората,

два дни до селото вървяха

и накрая пред къщурката се спряха.

Старецът с последни сили,

очи отвори, за да види

синът си, този смел юнак,

застанал горд на бащиният праг.

- Татко скъпи, погледни,

лек ти нося, не плачи,

изправи се, днес ще оздравееш

и отново песните ще пееш.

Старецът надигна лекичко глава

подаде своята трепереща ръка.

- Недей синко, не го прави,

аз стигнах вече свойте старини.

- За тебе, татко, всичко ще направя!

- Не сине, това е края.

И без покана, без въпроси,

самодивата с нозете боси,

пристъпи бавно в къщичката стара

и забърка своята отвара.

Подаде течноста зелена,

от брашляна, тя сварена,

старецът отпи глътка, две

и усети топлина в своите ръце.

Не мина час, не мина два

и той по чудо оздравя,

изправи се на своите крака,

нова сила в него бе дошла.

Примоли се с жален глас,

на гостенката в този час.

- Нека, моят син, остане в село,

ще дойда аз със тебе, вместо него.

- Аз изпълних мойто обещание,

което бе по негово желание,

сега е негов ред

да изпълни своят свят обет.

Самодивата бе категоричнта,

но идеята на момакът, съвсем разблична

и тръгнаха двамата през ноща

да се връщат в многолистната гора.

Вървяха бавно без да спират

и без пречки да намират,

стигнаха до пълноводната река,

малко преди гъстата гора.

За миг самодивата се спря,

докосна нежно студената вода,

погали меката трева

и вдигна към небе глава.

- Ще спрем тук, за почивка.

Рече тя с усмивка.

- Почакай ще се върна.

И към реката се обърна.

Булото си тя свали,

положи го нежно отстрани,

докосна с ръка земята

и влезе бавно в реката.

А момакът, умен и смел,

това бе неговата цел,

бързо скочи на крака

и замахна със своята ръка,

самодивският влал той взе

и вече бе в негови ръце.

Самодивата излезе от водата,

но булото и не беше на земята,

пред момакът невинна се яви,

а той с усмивка обясни:

- От малък, в този край съм аз живял,

много легенди съм слушал и разбрал

и зная, силата ти е в този влал,

за това го взех, без страх, без жал.

От сега и за вечни времена,

ти ще бъдеш моята жена,

да се връщаме, без думи и без стон,

отново в бащиният дом.

   Така момакът умен и смел,

бе постигнал своята цел,

баща си от болеста спаси

и жена си взе до старини.

Тримата, щастливо си живяха,

в къщичката сред полята,

далеч от тъмната гора

на север в българска земя.