СНИМКА СЪС САМОДИВА - Мариана Николова

В близкото или по-далечно минало палав лъч намерил тясната пролука между пердетата на бели слончета и оранжеви жирафи и погалил нежно челото на спящото момче. Усетило ласката, то отворило очи и се огледало наоколо. Изведнъж забелязало нещо необичайно. На пода седяла красива девойка с ослепително бяла дреха и венче от цветя върху буйните гарвановочерни коси. Импулсивно се обърнало към леглото на сестра си, хванало я за ръката и казало:

– Линче, събуди се бързо. Имаме си гостенка.     

Русокосата му сестричка се протегнала сънено, неохотно се размърдала под меката завивка, но след миг се ококорила смаяно.

– Коя си ти? – без заобикалки попитала. – Мама ли те покани?

– Никой не ме е канил – спокойно и някак напевно отвърнала красавицата и оправила пъстрото си коланче, в което изпъквал зеленият цвят.

– Как си влязла тогава?! Нали външната врата е заключена. Да не би да си крадла? – не спирала да бъбри Лина.

Калоян само слушал и се вглеждал с подозрение в непознатата.

– Лесно влязох през отворената врата на балкона. Случвало ми се е да отмъкна ябълки от нечия градина, но крадла не съм.

– Дрехата ти е много чиста, а ти седиш на пода.

– Вярно. Снощи я изпрах с бистра изворна вода и я изсуших на лунна светлина. Най-често сядам на тревата.

– Не си ли виждала столове досега? Къде живееш?

– Живея в гората.

– Сигурно е забавно! – обадил се Калоян. – А какво правиш, щом завали? И  не ти ли е студено през зимата?

– О, с посестримите ми се скриваме в една суха пещера, когато се развилнее буря, а зиме се приютяваме в село Змейково.

– В учебника ми по география май не се споменава за него – рекла Лина.

– Всъщност ти как попадна тук? – напоследък Калоян много обичал да употребява думата „всъщност“ и не пропускал случай да я каже.

– Спуснах се от планината до края на градчето, яздейки своя елен. И понеже къщата ви е близо до поляната, се промъкнах незабелязано.

– Имаш хубаво венче. Какви са тези цветя? – Лина докоснала лекичко нежните лилави цветчета.

– Набрах росни маргаритки, равнец и лилава тинтява и го сплетох.

– С плетене на венци ли се занимаваш?

– Не само. Понякога помагам на жътварките в полето. А нощем танцуваме и пеем. И много ни харесва свирнята на кавал. Хей, малкия, ти умееш ли да свириш на кавал?

Калоян се смутил и свел поглед към земята.

– Не умее. Аз свиря на пиано, но то е в дневната – бързо се намесила Лина, за да избави братчето си от неудобното положение. – Сега няма как да ти посвиря, защото мама приготвя закуската.

Неочаквано плюшеното мече подало нос от коша за играчки и изръмжало гърлено:

– От чутото се досетих, че тя е самодива. Мой братовчед от гората ми е споменавал за тях. Пазете се от нея!

– Те наистина са опасни! – добавил сивият заек и понаместил с лапа разкъсаното си ухо. – Стрелят с лъкове и стрели, които отнемат от отвлечените юнаци.

Двете деца се спогледали невярващо, изумени, че любимите им играчки са проговорили с човешки гласове. После осъзнали предупреждението и заплахата и понечили да тръгнат към вратата, за да потърсят помощ.

Ала самодивата се изправила, пригладила булото си, което Лина и Калоян не били забелязали до този момент, препречила им пътя и запяла.

Протяжната, но възхитителна мелодия и вибриращият й тембър сякаш ги омагьосали и децата замръзнали на местата си. Не разбирали напълно смисъла, но песента била толкова хубава, че им се искало да слушат безкрай. Самодивата обаче замлъкнала. Не след дълго заявила:

– Почакайте! Няма да ви сторя нищо лошо.

– Не й вярвайте! – викнало кафявото мече. – Чудя се как така тая странна самодива не се страхува от слънцето. Обикновено те се боят от лъчите му…

Лина и Калоян се дръпнали назад, а гостенката се опитала да ги успокои:

– Аз не съм съвсем като посестримите си и не се страхувам от светлината. Иначе бих ли дошла по светло?

– Време е да си признаеш защо си дошла! – сопнала се Лина и я загледала неодобрително.

– Вие сте умни и послушни деца, а аз дойдох просто да ви кажа, че между нас се срещат и добри самодиви. Може би са голяма рядкост, но все пак ни има – с неописуема горчивина изрекла красивата девойка. – Сега ще си вървя, но не е изключено пак да се срещнем.

Лина бързо се съвзела от уплахата си при тая искреност и изненадващо и за себе си предложила:

– Я, чакай. Хайде да си направим една снимка за спомен от срещата ни.

Самодивата застанала между Калоян и Лина, мечето и заекът се сгушили до тях и момиченцето направило снимка с новия фотоапарат на баща си. Гостенката им помахала с ръка, пристъпила в коридора и се изгубила през входната врата.

Децата още били под впечатлението от станалото, когато влязла майка им, затова завикали едновременно:

– Мамо, срещна ли самодивата? Тя току-що си тръгна. И да знаеш – мечето и заекът могат да говорят.

– Вие сигурно сънувате и наяве, но трябва да отивате на училище.

– Не ни вярваш, а? – обидила се Лина. – Но аз ще ти докажа. Направих обща снимка за спомен.

Когато проявили снимката, всички видели двете деца, а в празното пространство помежду им се гушели мечето и заекът с разкъсаното ухо.