Мишоран-калпазан - Наталия Бялек

Имало едно мишле,

с малко, розовичко носле.

Пакостите най-обичало

и честичко из двора тичало.

Но много внимателен винаги бил,

защото черният котарак по двора често кръжил.

Сядал и гледал го той с две тъмни очи,

ала Мишоранчо бил умничък, нали?

От хралупата си скришом надничал

и не веднъж и дваж се заричал:

"Ще ме хванеш ли? Ха! Не си познал!

Аз съм умен и бърз и страшен калпазан!

В капан да се хвана никога няма,

за туй няма тревога голяма.

Храната наоколо ям си на воля.

Че кой ще ме спре? Аз съм си в къщата моя!

Сирене има ли, бързо ще свърши,

а храната вече взе, че привърши.

Няма да ме хванеш никога ти,

Ако си мислиш, че можеш - пусти лъжи!"

Гледал го котаракът с две тъмни очи,

гледал го, но си знаел той да мълчи.

Късно една нощ Мишоран огладнял.

Нищо, че бил по-рано ял.

Майка му казвала - "През нощта недей излиза!

Котаракът дебне всеки, що в къщата влиза!"

Но Мишоран бил умен и смел, и пакостлив.

Най-добре си знаел той, що прави го щастлив.

В къщата решил скришом да се промъкне,

всяка трохица, що може, ще си отмъкне.

Тихо той стъпвал и много внимавал.

Гледал, че котаракът може би от нейде се задавал.

Навред било тъмно и пусто, нали?

Нямало вътре никого... дали?

Мишоран си в кухнята спокойно влязъл.

По рафтовете се качил, претършувал и бързо слязъл.

Взел каквото искал и тръгвал да се прибере,

после огледал пак и решил да се поспре.

"Ще хапна тук." - решил накрая.

"Толкова съм гладен, че няма да изтрая."

Казал това и в секунда-две се чул шум,

тишината прорязал като куршум.

Мишоран подскокнал, но късно вече било.

Тъмното на котка формата придобило.

Котаракът го сграбчил в лапата си голяма

и гледал го с усмивка тъй пряма.

„Мислех, че калпазан си, силен и смел.“ - казал му той.

„И че си един голям герой?

Сега те хванах, от мен няма да избягаш.

Тази вечер трябваше пак да помислиш и да си лягаш!“

Мишоран затреперил, завайкал, заплакал.

Съдбата си тежка набързо оплакал.

„Ох, съжалявам, пусни ме сега.

Моля те, направи таз‘ добрина!

Повече от кухнята няма да взимам.

Ще ям това, що си на двора имам!“

Мислил Котаран, мислил и чудил.

Зъбки тъй остри срещу него забелил.

„Няма да бъда днес толкоз жесток.

Ще те пусна и имай ти този урок.

Повече в къщата недей влиза ти,

послушен и кротък вече бъди.“

Обещал той, как няма.

Нямало мишлето възможност голяма.

Пуснал го Котаран тогава,

Но с предупреждението Мишоран да внимава.

Благодарил Мишоран, нали добър вече бил.

и към къщичката си побягнал, смелост всякаква изгубил.

В леглото си се шмугнал и бързо заспал.

Ах, нашия Мишоран–калпазан!