Скритата тайна - Мария Янева Гьокова

Той пазеше тайната в себе си, скритата от милиони години тайна. И никой не подозираше, че тя е там, в него.

Това бе история стара като света. И кристалът бе стар като света. Тогава, в миналото, той се роди от лавата. Клокочещият вулкан го изхвърли на километри във висините и той полетя нагоре, нагоре. Стигна дотам, където никой друг не бе стигал и видя сътворението на света. Долу всичко бе в лава. Огромни огнени потоци хвърляха към небето горещи пари. Лавата се лееше и когато докосваше водата, започваше да клокочи още по-страховито. Яростни писъци раждаше тази страшна целувка, грохот и тътен.

Докато летеше нагоре, кристалът усети полъха на вятъра високо в небето. Постепенно загуби червенината си и се почувства приятно. Не спираше да лети. В един момент се запита дали някога ще се върне отново надолу-към неговата майка-Земята.   

Преди да напусне атмосферата, силата на полета му свърши. Той забави хода си и в миг спря - на границата между земното притегляне и открития космос. И тъй като между тях имаше баланс, камъкът остана там - на границата на Земята и открития космос. Наблюдаваше случващото се долу. Вулканите формираха планини и низини, създаваха пропасти. Яростно преобразуваха всичко, но шумно умираха, щом започнеха да се борят с водата. Тя кипеше, изпаряваше се, но не им се даваше и след няколко хилядолетия вулканите угаснаха, бяха победени. Кристалът се натъжи за Земята, прииска му се да се върне надолу, но не знаеше как да го стори. Близо до открития космос му бе студено.

Съвсем ненадейно невидимият вятър довея отнякъде прашинка. Прашинката полепна по кристала, без до го пита.

-Здравей!-рече тя. – Много се радвам! Стоиш тук и ме чакаш. Браво! Ако знаеш откъде идвам, ще се учудиш, че имам такава енергия и такъв ентусиазъм.

Кристалът не знаеше какво означаваха думите „енергия“ и „ентусиазъм“. Първо се зачуди как така този дребосък се залепи за него дори без да го пита, но после му стана приятно, че ще има другар, с когото да може да си побъбрят.

-Ти-рече той,-как така?

Речникът му бе ограничен и той не можеше да формулирае правилно изречение.

-И откъде?

-Нима няма да ме попиташ кой съм? -Не знаеш ли, че аз съм този, който ти вдъхна живота?

- Не разбирам кой си ти. – Скоро ти сам ще разбереш! - рече усмихнато тя. Тя намигна на кристала и мигом те падаха надолу.

- Какво направи!-рече той уплашен.

- Връщам те у дома! - каза с палава усмивка тя.

Изведнъж прашинката се отлепи от него. Къде отиваш? - попита учудено кристалът?

-Аз ще се върна, ти само ме чакай.

И така прашинката отлетя. Тя бе толкова радостна, защото имаше толкова голямо желание да обиколи света, но той бе в процес на осъвършенстване. Всичко бе с гъсти треви и високи дървета. Тя, прашинката, се разочарова много. Реши, че тя трябва да се заеме с тежката задача да направи света по-интересен.

Сътвори същества, които ги нарече хора, вдъхна живот на най-различни животни. Превърна гъсталаците и дърветата в красиви поляни и гори, създаде красиви и плодотворни места в пустинята и ги нарече оазиси.

Прашинката бе горда от себе си. Внезапно се сети за приятеля си - кристала. Бе му обещала да се върне възможно най-скоро. По това време кристалът бе сам. Гледаше облаците в небето и се замечтаваше. Отиваше в своя идеален свят, в който той и прашинката обикаляха света, а може би и извън него. Но рано или късно той бе осъзнал, че това е само мечта и прашинката едва ли ще се върне скоро. Бе осъзнал, че мечтите и реалността са две коренно различни неща.

Но веднъж рано сутринта тя, прашинката, внезапно се появи от нищото. Залепи се за него отново, без да пита.

-Ей, здравей приятел! -Много време мина. Имам толкова да ти разказвам. Но да не говоря само аз. Ти какво направи през последната година?

-Защо не питаш дали можеш да се залепиш за мен? -Кой изобщо си ти?

-Аз ли? –Не се ли досети кой съм? Аз съм животът.Ще ти разказвам...