Бабин лек - Никол Миленова Бояджиева

Мъка голяма има мама. Аз съм слабичко дете, дето хич не обича да яде. Злоядо е детето! Спорна ми е тази диагноза, лепната на моята слабичка особа. Аз балерина съм, казват добра, не ми приляга да седя  с комат в ръка. Но мама своето си знае : Трябва всичко да яде това дете за да е здраво и добре. Проблем голям назря и скоро и решението узря. Всеки знае добре, че злоядото дете отиде ли при баба почва да яде. И тъй семейният съвет реши, отсече – при баба ще ме праща вече. За мъка моя най голяма, ваканция дойде и времето настана. Време да се стегна и при баба да отседна. Да ме храни тя добре, че да се закръгли моето телце. Реших, че няма да се дам и нищо няма да изям.

            Първи ден. Станахме заран рано. Ура! Никой ме не кара да яда. Баба нещо се разшета, каза: който не яде – закуската да прибере. После нареди: Всички с мен на двора, че трябва да изчистиме оборо, градината да подредим и салатка да садим. Работа ми спореше, но по едно време корема ми крещеше: Гладен съм, гладен съм – за мен се погрижи. Но нямаше закуска вече, а обяда беше тъй далече.

Втори ден. Баба пържи май мекички. Вика ме и дава ми в ръчица – топла пухкава, златиста бабина мекица. Чудя се дали да я взема, но обажда се корема: Помниш ли вчера как болеше? Моля те закуската вземи, че енергия за работа да имаш ти.  

Работа ме чакаше голяма и нали съм бабина отмяна, та да спорех нямах време.

Трети ден. Бухти, топли ароматни баба ми сервира – всичко бързо в корема се прибира. Да съм сигурна, че в градината или на двора с корема няма аз да споря.

Вчерта чух телефона извъня, мама проверява как се аз държа.  Баба каза мило:

-                     Това дете си е добре. Много ми е работливо и дваж пъти по ядливо. Ти не го мисли и при мен го остави. Че весело е тук на село - и работата ни спори и глад не ни мори.  

Ех, тази моя баба как успя? С търпение и вкусна храна ме накара да се променя.