ПРИКАЗКА ЗА БЯЛОТО ЦАРСТВО - Лиляна Желязкова Ковачева

Царският син се събуди с натежала глава. Беше сънувал чуден малко зловещ сън.

На закуска Принцът разправи съня на майка си и тя го посъветва да отиде при престарелия звездоброец, който живееше в северната кула на замъка.

Изкачи се принцът по стръмните стълби. Намери стареца, вперил почти незрящи очи в небето и му заразправя чудния сън.

- Принце, това не е сън, а зов за помощ!

- Звездоброецо, разкажи ми за това момиче! Аз нищо не знам!

- Добре, седни и слушай! Това ми разказа бащата на моя баща, а той го чул от неговия.

Преди много, много години в едно царство живял красив и лекомислен принц. Залюбил се той с хубава девойка, обикновено момиче от народа. Ала не била тя обикновена, майка и се славела като страшна магьосница. Обичали се младите като две безгрижни птиченца. Но дошла раздялата. Принцът трябвало да пътува и опознае далечни страни. Тръгнал на път.

Прибрало се момичето горе в планината при майка си и след време родило детенце. Минала една година, принцът се върнал. Момичето тръгнало към двореца да му покаже рожбата им, но го е спрял ехтеж на камбани. Принцът се женел за принцеса, която довел от чужбина. Върнало се момичето при майка си, оставило бебето и се хвърлило от високите скали.

Старата  вещица се заканила да отмъсти и започнала да възпитава малката си внучка в нечувана жестокост.

След време младата царица родила момиче. Растели почти еднакви на години, малката принцеса и малката вещица, едната хубава, руса като ангел, другата – хубава, но чернокоса.

Един слънчев ден старата магьосница, завела внучката си в двореца и помолила да повикат царя.

-          Ето твоят грях, царю честити, грижи се за дъщеря си!

Царицата припаднала, а царят пребледнял и заповядал да изгонят бабата и детето. Докато се качвали в планината, старата магьосница заклела с тежка клетва: „Нека невидима стена да обвие царството и да изчезнат в него цветовете!” Оставила внучката си пазителка на цветовете и не след дълго умряла.

Невидима стена обградила царството от останалия свят. Виждали се роднини  съседи, н не можели да се докоснат. За голям ужас на хората отвън, близките им избледнявали. Дървета, животни, земя – всичко станало бяло. Започнали да ги наричат „белите хора’ и „Бялото царство”. Около невидимата стена израснали огромни гори, които ставали все по-гъсти. Годините минавали, легендите оставали, но и те се забравяли.

-  Звездоброецо - казал принцът- да не искаш да кажеш, че бялото момиче в съня ми е

последната принцеса на това прокълнато царство и ме зове да я спася?

-  Така е принце, но нищо не можеш да сториш. До сега никой, ама никой не е влязъл в Бялото царство и никой не е излязъл!

-  Сбогом , Звездоброецо, аз ще се опитам!

Взел благословията на царя и царицата, храбрият момък тръгнал на път. Пътувал, дълго пътувал и вече по често чувал легендата за Бялото царство. Един ден навлязъл в гъста гора и чул жално писукане. Змия се увила около малкото орленце и се канела да го изяде. Стъпкал я той с ботуша си и вдгнал уплашеното пиленце. В този момент го върхлетяли два страшни, огромни орела – майката и бащата.

-          Как да ти се отблагодарим, ти спаси единствената ни рожба! – казали те.

-     Искам да се хвана за краката ви и да ме отнесете високо, високо в небето, където свършва невидимата стена и да ме оставите в Бялото царство.

-  О, то е винаги покрито с облаци, слънце там не прониква. Трудно е, но заради тебе ще опитаме.

На другата сутрин принцът, облечен в най-красивите си дрехи, зачакал орлите. Хванал се той за краката им и потеглили към синьото небе. Вечните облаци над Бялото царство се разтворили и те кацнали в царската градина. Но каква градина била тя, бяла трева, бели цветя, бели дървета, бели дрехи на градинарите, които се развикали и хукнали към двореца. Излезли царедворците, царят и принцесата, същата като от съня му. Горките бели хора не можели да повярват на очите си. Стоял пред тях момък с цветни дрехи, с черни пламтящи очи и черна коса. Разплакала се прицесата.

-   Добре дошъл, принце мой, аз все те сънувах и пращах молби да дойдеш да ме спасиш. Бог ги чу.

Сложили пищна трапеза в двореца, цялата от бели ястия. Не забравил момъкът орлите, лично им занесъл бели меса да хапнат.

-   Колко млади момци погуби магьосницата – тъжно промълвил царя – дано ти синко да имаш късмет да останеш жив и нас да отървеш!

-   Принце, ще те чакам – промълвила принцесата.

Тръгнал принцът облечен в пищните си дрехи към зловещата планина. Там била крепостта на магьосницата. Най-долу пазели два дракона.

-  Какво е това нещо – попитал единият.

-  Сигурно сънуваме – казал другият.

Обърнали се и пак заспали.

По – нагоре пазели две двуглави кучета.

-   Какво е това нещо – попитал единото.

-   Сигурно сънуваме – казал другото.

Обърнали се и пак заспали.

Точно пред вратите на крепоста пазели две гигантски жаби.

-     Цветен човек от Бялото царство, това е невъзможно - извикали и двете едновременно - Ние сънуваме!

Прескочил ги принцът и отворил тежката врата. По стълбите вече слизала магьосницата да види кой е посмял да наруши тишината. Изумила се като видяла момъка, облечен с цветни дрехи, черни решителни очи и черна къдрава коса.

-          Кой си ти? Защо не си бял?  Как влезе? – извикала тя.

-          Ами нали си магьосница, разгадай моята тайна!

-     Моите слуги - драконите, двуглавите кучета и жабите- не те убиха, но аз ще те убия!

-     Ти си стара, безсилна и грозна. Аз ще те убия, ако не махнеш невидимата стена около царството и не пуснеш цветовете.

Заплакала магьосницата.

-          Никой до сега не ми е казвал, че съм стара и грозна! Ще сваля проклятието от Бялото царство, ако ми донесеш елексира на подмладяването!

-          Дадено отвърнал принца.

-          Кажи ми само преди да заминеш, тайната си, как влвзе!- хитро се заумилквала тя.

-          Няма да ти кажа и внимавай с твоите слуги като се върна!

Отишъл принцът в двореца и всички се зарадвали, че е жив. Разказъл какво се е случило и се застягал за път.

-    Побързай, принце мой,защото нямам сили да живея. Тук като закопнеем за цвят, си режем вените за да се порадваме на червения й цвят. Много не ми остава!

-    Моля ти се, принцесо, ето червеното ми наметало, гледай го колкото искаш и не си режи вените!

Долетели орлите, цялото царство ги изпратило с надеждата за скорошно избавление.

Тръгнал да търси магьосника, който владеел елексира на младостта. Изкачил планината и точно зърнал колибата, някой подплашил коня му. Едно дете черно като дяволче, се хвърлило върху него и искало да му вземе златния медальон. Хванал детето и го пуснал в една торба.

-          Пусни ме - викало детето – дядо ми е най – могъщия магьосник.

-          Тъкмо ти ми трябваш – промърмолил принцът.

Пристигна при магьосника и му казъл молбата си.

-          Ще ти дам елексира, но трябва да ми служиш седем години.

-          Няма да стане – казал момъкът.

-          Как така няма да стане, аз магьосник ли съм или лукова глава!

-          Ти ще ми дадеш елексира, а аз ще ти дам тази торба.

-          Че какво има в нея?

-          Дядооооо-о..., давай му елексира и да се маха – развикало се малкото дяволче.

Нямало как, заради любимия си внук магъосникът дал на принца шишенцето и се разделили по живо по здраво.

Върнал се принцът при орлите и пак ги помолил за услуга. Съгласили са те. Боядисал  ги бели, той се облякал в бели дрехи и право при магьосницата. Тя не очаквала принца и направо се изплашила.

-          Пак ме излъга ти, човече! Моите стражи пак не те усетиха. Дай ми шшенцето

-          А не, не първо ще пуснеш цветовете!

-          Добре, ела!

Завела го при седем каменни врати. Те се разтворили една по една и рухнали седемте различни цвята в облаци от пара.

-          Дай шишенцето сега!

-          Не, докато не разрушиш невидимата стена.

-     Невидимата стена ще рухне сама, след  като хората от Бялото царство отново разгледат, прогледнат и се насладят на цветовете. От тяхната радост ще падне стената.

-  Хванал за краката орлите и полетели към замъка. Цветовете били вече пристигнали. Земята била сиво – черна, кафява. Дърветата – зелени, водата в езерото – синя като небето. Очите на хората станали сини, кафяви, зелени и черни. Всичко се покрило с червени и жълти цжетя. А най – красива били принцесата в пъстра премяна, наобиколена от царедворци. Покрила с целувки своя любим принц. В това време дошъл запахтян войник. „ Невидимата стена я няма! Свободни сме!”

Небивали тържества започнали в царството, което не било вече бяло. Сватбата на принцесата и принца продължила три дни и три нощи.

И когато снали баба и дядо, те разказали на внуците си приказката за Бялото царство.