Светлосиньото цвете - Рая Вид

            Някъде далече, почти накрай света, имаше малко селце, а в него – голям имот. Отдавна стопаните ги нямаше между живите. Къщата беше запустяла отвсякъде, дворът също. Черни паяци се настаниха там като господари, пуснаха пипалата си, изплетоха мрежи и ги хвърлиха като капани. Щяха да ловят с тях неканени гости и крадци. Искаха да вземат и запазят за себе си туй, което беше останало. То какво ли имаше още от красотата ѝ? Смъртта бе отнела всичко и кой знае къде се хилеше зловещо, а кукумявките грозно ѝ пригласяха. Алчни селяни смъкнаха първо оградите, после керемидите и изкъртиха вратите, сякаш щяха да ги носят в гроба си. После не оставиха ни чинии и лъжици, ни шарени черги, които стопанката беше тъкала сама на свещи през нощите на миналото. Накрая злосторниците драснаха клечка кибрит отгоре на имуществото и изпепелиха всички спомени... Сега стърчаха само обгорели греди и стари камъни, а мястото вече беше мрачно, тайнствено и зловещо. Паяците бяха доволни и на това. Дворът пък бе покрит с бурени и тръни, ненужни никому. Изсъхналите клони на дърветата скърцаха от вятъра като свекърви, които все мърмореха, че снахите им не са сторили нещата истински. Нямаше ги вече ни песните на птиците, ни глъчките на детството. Кладенците бяха пресъхнали и сторили място на змиите. Картината беше от жалка по-жалка и много нещастна в самотата си. Времето сякаш беше спряло, а бъдещето никакво го нямаше или нейде заспало…       

            Един ден, някъде през пролетта, кой знае откъде, се появи малко цвете. Беше светлосиньо на цвят и невероятно крехко и нежно. Разпери листенца като крилца и гордо се огледа, за да поздрави света. Уви! Късно разбра - беше единствено. Наведе главица и отрони от себе си няколко капки роса като бистри сълзи. После се усмихна пак. Чакаше с нетърпение другите си сестри и братя, но те не идваха. Нямаше с кого две думи да си каже. Плевелите не го забелязваха, заети със собствената си суета, а пеперудите не можеха да намерят път към него от техните стебла. Наблизо нямаше вода. Трябваше да моли облаците да му дадат поне да пие от дъжда, но те бяха далече и не го чуваха. Самотата започна да го измъчва. Цветето посърна и сякаш онемя. Поне да можеше да пее, та да се утеши, а то... нищо не можеше да стори. Постепенно почна да се предава и чувстваше, че бавно умира. Пукнатините на земята зееха грозно наоколо, готови да го погълнат. Не го плашеха ужасите на околността, а липсата на сродна душа...           
            Изведнъж се изви вятър и случайно го забеляза. Така се омая от тази красота, намираща се ниско там, долу между развалините на запустялата къща, че не можа сам да се познае. Наведе се и погали малкото създание. Цветето трепна, повдигна тъжно очите си и се усмихна леко, а вятърът се влюби безумно в този миг и затанцува наоколо най-прекрасния танц на света. Извиваше се нежно, свиреше напевно, спускаше се, издигаше се, въртеше се насам-натам и всеки път докосваше синьото мъниче. Милото самотниче! Засия някак си, сякаш беше попаднало във вълшебен сън и вирна главица. Палавникът събра смелост и попита:       
            - Защо тъгуваш? Мога ли да ти помогна с нещо?           
            - О, как да не тъгувам? – отвърна цветето – Та аз не виждам нищо друго, освен лошите бурени и гадните червеи, които се навъртат наоколо... Сигурно тук ще си загина младо и зелено... А, така ми се иска да бъда подарено от влюбен момък на влюбено момиче... Нали за това съм родено?
            Утихна немирникът, замисли се. Не знаеше какво да каже. Съжали цветето и тихо му рече:        
            - Не тъжиии! Само стой тук и ме чакаййй!         
            - Че къде ще ходя? – обади се то и наведе отново главица, за да прикрие сълзите си по отлетелия нанякъде вятър...     
            Мина време. Слънцето отдавна не грееше толкова силно, а цветето все още чакаше и вярваше, че за него ще има и по-хубави дни. И не се излъга! Скоро в стария двор отново се изви вятър, а след него се чуха тежки стъпки. Красив и силен момък запретна ръкави и разчисти бурените.          
            - Шшшт, тихооо, не се плашиии! – прошушна вятърът на цветето - Това е правнукът на стопаните. Едва го открих. Момчето е добро и работливо. Иска да оправи първо двора, а после да построи нова къща и да се задоми. Сега ще му кажа за теб и мечтите ти.
     
            В този момент младежът се наведе към цветето и внимателно откри света около него. После го поля, а след това бавно го извади от земята с коренчетата и малко пръст. То потрепери леко от страх, но бързо се остави в ръцете му. Момъкът го сложи в красива керамична саксия, по която имаше от неговия цвят. То пък, имаше чувството, че е свободно, щастливо и влюбено във всичко наоколо. Усмихна се на вятъра и му благодари.       
            След няколко дни човекът отнесе светлосиньото съкровище в града. Даде го на едно прекрасно момиче със същите очи и му каза ей такива хубави думи:       
            - Обичам те! Ще се омъжиш ли за мен?... И, ако си съгласна, ще заживеем там, на село, където са живели дедите ми...
            Момичето се съгласи и двамата се целунаха. Мъничкото светлосиньо цвете сякаш въздъхна, усмихна се и засия с цялата си красота. Друго не можеше и да бъде -  та, нали мечтата му се сбъдна – беше подарено от влюбен момък на влюбена девойка. Какво по-хубаво от това? Любовта щеше да продължи и неговия, и техния род...