Всеки сам кове съдбата си - Рая Вид

            Още от стари времена, хората разправят от уста на уста една стара легенда. Дали е истина или измислица, никой не знаел, но тя и до ден днешен се помни.    

            Случило се в една страна с много планини, гори и реки, където имало и много дървета, и много вода. На всяко дърво живеели орисници и те държали живота на хората. Ако дървото започне да вехне, човек се разболява, ако изсъхне – човек умира. Никой не знаел кое е неговото дърво и затова всеки се грижел за гората и пазел всички дървета…
            В някакво малко село живеел мъж, който чул - недочул, разбрал - недоразбрал това, което се носело от уста на уста, излязъл веднъж на мегдана и започнал да се тупа по гърдите с ей такива големи думи:
            - Глупости! Не вярвам в орисници. Всеки сам кове съдбата си и аз ще ви го докажа.
            Загледали го хората, зачудили му се, но се и замислили. Заровили в спомените си и се сетили, че в живота на тоя човек нещо странно имало. Когато майка му го родила, разбойници нападнали селото. Уплашила се тя да не
ѝ вземат момчето и го скрила под едно дървено корито. Разбойниците я отвлекли и ни се чула, ни се видяла повече, а детето там си останало. На петия ден го намерили стари хора и го отгледали, ама нали не знаели как се казва, го наричали първо Момчето под коритото, а после за по кратко Подкоритко. Така си и останало името му… „Може пък нещо вярно да има в думите му“. - Тъй решили селените и оставили самохвалкото да ги разправя както си иска…      
            Един ден мъжът с това странно име отишъл в гората на една поляна и засадил малко тънко дръвче с дребни листенца. То растяло с дни и скоро станало голямо и стройно дърво с кичеста корона. Когато настъпило пълнолуние, Подкоритко се скрил в короната му и зачакал. В полунощ се извил вятър, чули се крясъци на птици и под дървото се събрали всички орисници. Виждали се само дълги прозрачни рокли и такива наметала с качулки. Нямали ни глави, ни тела, ни ръце, ни крака, че невидими били, но мъжът ясно чувал гласовете им:      
            - Хей, мари сестри, разбрахте ли за оня човек, дето не се страхува от нас?     
            - Чухме, чухме… Разбрахме… И сега?    
            - Да го накажем…   
            - Не можем. Не сме го орисали, когато е бил бебе. Стоял е повече от три дни под корито, а то от дървото бряст било направено. Нали знаете - това дърво пази от предсказания, та - не можахме да определим съдбата на човека. Освен това не е кръстен в църквата, а така името си от хора получил…     
            - Ами сега? Трябва да измислим нещо. Казвайте какво да правим?    
            - Да се надлъгваме с него.  
            - Не можем - хитър е и ще ни излъже.      
            - Да танцуваме с него до припадък.          
            - Млад е – има много сили и лесно няма да се умори.   
            - Да играем с него разни игри – на карти, на зарчета, на клечки, на топчета, на кокалчета, на бобчета…       
            - О, няма да го победим – знае много тънкости на тия игри, а някои той сам е измислил.
            - Тогава - да съберем ума си и заедно всички да го орисаме.   
            - Не става! Дърво бряст е посадил и на него се е качил.           
            - От дървото да го съборим тогава и с крака да го стъпчем.     
            - Хайде! Давайте всички заедно…            
            Рекли това орисниците и се скупчили всички под дървото. Хванали се за него и започнали да го клатят и да се мъчат с корените бряста да извадят. Зашумяло дървото, задърпало се, жилаво се оказало. Подкоритко се ядосал, с ножчето си пръчка отрязал и на земята скочил. Че като се завъртял, че като заудрял орисниците, биел и нареждал:
            - На, ви, на! Да знаете и да ме помните… И да се махате от гората! Вървете където искате, ама с хората няма да си играете и живота да им определяте...Чухте ли ме?
            Разпищели се орисниците, разкрякали се нощните птици, извил се силен вятър, а после всичко утихнало… Подкоритко се усмихнал, тръгнал към селото и весело свирукал.
            Оттогава, никой нищо не бил чувал за пазителките на дърветата, които държали живота на хората в ръцете си. Всеки сам започнал да решава къде да живее, какво да работи, къде да учи, кога да се ожени, кога да има деца… От старите сухи дървета, хората правели маси, столове, легла, украшения и дори къщи… Никога не забравили и гората – засаждали нови дръвчета и се грижели за тях, а и до ден днешен безстрашния момък благославяли и приказки за него разправяли… Той ли? Ами – Подкоритко скитал по света и търсел други орисници, но те сякаш в дън земята от него се скрили – толкова бил ги изпашил…