Житеното зърно - Георги Балабанов

Потръпнала земята. Разтворила нежно пазва и приютила в топлия си скут житеното зрънце. Още преди ледената корица да застеле като губер повърхността, зрънцето показало нежен кълн. Засвирил с леден кавал севернякът, а от земята на топлото и знойно лято по стъбълцето на зрънцето заблестели ледени кристали.

И нали било младо и зелено затрептели листенцата му за помощ. Тогава, майката-земя нежно му зашепнала.

- Върви нагоре сине, върви, аз ще ти давам сила. Пий от моята пазва сок да насита.

Пуснало коренчета още по-дълбоко житеното зърно, стопила се кафявата му обвивка. Вилнял жестоко севернякът, но не успял да прекърши стъбълцето. Тогава извикал на помощ своята дъщеря – ледената вихрушка. Спуснала се и тя, завила, зафучала, а нежният кълн на житеното зърно навел ниско главичка, гушнал се на топло под пухкавите снежинки и заспал дълбок зимен сън.

Една нощ, незнайно откъде се чуло странно бучене. Раздвижили се белите кристали и заплакали в хор.

-   Прощавай приятелю, прощавай житено зрънце. Ние потегляме на дълъг път към голямата река.

Отърсило пожълтели листенца, житеното стъбълце поизправило главичка, засмукало жадно сок от родната си майчица и извисило стройна снага. И отново връхлетяла буря – зла и безпощадна, но то опряло рамене на своите братя, полюшвало се в устремния й напор и жадно поглъщало ситните дъждовни капчици и ласкавите слънчеви лъчи. Пило до насита. От тях се родили десетки класчета. Огряло ги слънцето, дарило ги с топлина и нежност и малките класчета бързо напълнили кутийки. Затрепкали, зазвъняли в  улеите на комбайните и когато трудолюбивите стопани ги загребали в едрите си длани една дълбока и чиста топлина изпълнила сърцата им с порива на мек и дъхав добруджански хляб.