Р у с а л к а - Георги Балабанов

на внучката ми Теди

 

В едно ранно утро една малка русалка излязла сред полето. Птиците я посрещнали със сладкопойна песен. Ято скорци се завъртели в кръг, високо в небесната вис, затрептели с нежните си крилца и я поздравили.

Тя им махнала закачливо с ръчичка, а те отново се спуснали стремглаво надолу и пак литнали волно в простора.

Вдигнала очи, но слънцето още намръщено се криело зад облаците. Един от тях се откъснал за миг и заиграл с бързи стъпки своя вечен небесен танц. Малката русалка го гледала в захлас. Там някъде, от дълбините на синевата скрит се показал първия слънчев лъч. Усмихнал се на момичето и му изпратил за поздрав нежна и мека топлина. Грейнало лицето й от радост, а до нея от синора няколко бели цветчета лайкучка поклатили стръкове и я омаяли с аромата си.

Тя тръгнала през буйните пшеници. Класовете се люшкали от вятъра. Отворила длани. Помилвала класчетата им и тогава те запели най-хубавата си песен. Дъх на хляб изпълнил сърцето й. Ромонът се усилвал, понесъл се из простора и неусетно цялата равнина запяла.

Малките бисерни капки на росата намокрили нозете й. Събула чехлите си, поела ги в ръце и с изненада видяла две калинки на тях. Сложила ги на ръчичката си, заговорила им нежно, но те отлетели. Отронила въздишка, но тя се сляла с песента на класовете.

Подухнал лек ветрец, раздиплил дългите и меки като коприна коси, разперила ръчички като крилца и литнала към сладкопойната чучулига, която трептяла над нея.

И тогава момичето и птичката запели. Гласовете им се слели, птиците замлъкнали, ромонът на класовете и той притихнал за миг. Това било най-величествената песен и вечна магия, която все я носела и носела към безкрая.

 

 

 

Георги Балабанов