Лесник - Р.Р. Тод

            Имаше едно време, а всъщност не толкова отдавна, едно малко момиченце на име Дилия. Тя имаше златни къдрички и големи и любопитни сини очи. Най-много от всичко обичаше своите мама и татко, а след тях да ходи в гората, в къщичката на своята баба и да гледа как жужат пчелите и растат дивите цветя и билки в градината й.

            В един хубав слънчев ден, мама й даде една кошничка, пълна с топли питки и я изпрати да я занесе на баба със заръката да върви само по пътеката и да не се спира никъде. Момичето бе ходило често само, затова само кимна и радостно заприпка. Само че този път по пътеката имаше толкова много и красиви цветя, че тя забрави обещанието си и се наведе да откъсне няколко и да направи хубав букет. Отдели се само на няколко крачки от отъпканата диря, но когато се огледа, не можа да я види и да се върне на нея. Тръгна първо на една страна, после на друга, но навсякъде имаше само цветя. Тогава момиченцето седна и се разплака.

            – Добър ден. Защо плачеш, детенце? – попита непознат глас. Дилия дръпна малките си юмручета и погледна през сълзи. Пред нея стоеше ниско старче, с дълга бяла брада, благ изумруденозелен поглед и малко бастунче. Дрехите му бяха от някаква непозната материя, с цвят на дървесен мъх.

            – Добър ден, - поздрави тя пресекливо и малко уплашено. – Аз... загубих се.

            – А на къде си тръгнало с тази кошница?

            – Отивам при моята баба. Тя живее близо до езерото. Но се спрях да й набера цветя и изгубих пътеката.

            – Ах, разбирам. – Старчето потърка брадата си и на Дили й се стори, че тя стана по-зелена... Но сигурно беше игра на светлината. – А тя няма ли свежи билки и цветя в нейната градина? – попита хитро той.

            – О, да, но тези бяха много красиви, тя няма такива.

            – А как мислиш се чувстват горските духове, когато крехките стъбълца на цветята са прекършени?

            Дилия погледна стреснато букета до нея и засрамено прехапа устнички.

            – Съжалявам, не се бях замислила. Но бихте ли ми показали как да се прибера, моля?

            Старчето я погледа малко без да каже нищо, но накрая се усмихна.

            – Добре, ще ти помогна, но ми обещай повече да не късаш безразборно цветята. Те са най-красиви, когато са на стоите стебла в земята, иначе хубостта им вехне веднага. Така и феите могат да подскачат, когато си поискат в тях.

            Момиченцето ококори очи:

            – Наистина ли? А когато са откъснати, не скачат ли?

            – Не, откъснатите цветя повече не са техен дом. Затова засаждай цветя и се грижи за тях и ако се вглеждаш внимателно, може да видиш малките им сияния по венчелистчетата. Трябва да си много бърза.

            – О, добре, обещавам!

            – Браво, дете. А сега върви между тези два дъба и ще видиш пътеката. Не се отделяй от нея този път. Остави откъснатите цветя тук, аз ще ги върна обратно на стебълцата им.

            Момиченцето благодари и се затича между дърветата, като се чудеше как ли малкият дядо ще върне цветята обратно, но когато се обърна да го попита, той беше изчезнал.

            Дили пое между стволовете и откри пътеката, въпреки че тя изобщо не приличаше на пътя за баба. Момиченцето се поколеба и позамисли, но реши, че ще изпълни заръката на дядото, тъй като мама я беше учила, че по-възрастните хора винаги знаят повече.

            Колкото повече напредваше обаче толкова по-странна ставаше гората. От всеки храст и зад всяко дърво сякаш я наблюдаваха невидими същества и чуваше приглушен шепот. Но колкото и да се оглеждаше, не виждаше никого. А тя вървеше ли вървеше и все не достигаше своята цел.

            Накрая се отпусна до едно голямо дърво и жално приплака. Прииска й се да не бе брала цветя и да беше послушала мама да не се отделя от пътеката. Пусна големия букет и зарови лице в свитите си колене. Умората я надви и тя заспа.

            Когато се събуди и се огледа с изненада видя, че е почти пред портата на малката къщичка. Бързо скочи, грабна кощничката си и щастливо се затича. Прегърна своята любима баба и й разказа за странния си сън. Старата жена я изслуша, а по сбръчканото й лице се появи усмивка.

            – Мило дете, това не е било сън. Видяла си лесник, които не е харесал, че късаш цветята от поляната и е решил да ти даде урок. Радвай се, че си имала щастието да го видиш. Той се явява рядко, но на хора с чисти сърца. Сега, когато садиш своите цветя, ще имаш възможност да видиш феите в тях.