Вълшебната билка - Р.Р.Тод

            Имало едно време една вълшебна гора. В нея живеели самодиви, лесници, брегини, таласъми и много други. Хората рядко минали през нея и предпочитали да я заобикалят, а ако се случело на някой заблуден пътник да премине през дебрите й, предупреждавали го да бъде само по най-отъпканата пътека и да не замръква под клоните на дърветата й.

            В една топла нощ в близостта й се озовал млад крадец, който се опитвал да се скрие от стражата на близката крепост. Колкото й да се притеснявал от слуховете за гората, решил, че тя е далеч по-безопасна от тъмницата. Преглътнал момъкът и смело пристъпил. Но понеже било тъмно изобщо не могъл да различи безопасната пътека и още с навлизането си се изгубил. Лутал се, лутал се и накрая се качил на едно дърво и заспал.

            На сутринта слязъл от дървото, хапнал комат хляб и пак поел. Изведнъж от храсталаците изскочил млад елен, така красив, сякаш имал свилена козина. Гонел го голям вълк. Без да се замисли се хвърлил крадецът, извадил ножа си и убил хищника, а еленът успял да избяга. Тръгнал пак да търси изход момъкът, но все повече се обезсърчавал. Колкото и да вървял, не намирал път, а даже навлизал още по-навътре между дърветата, стволовете им ставали по-дебели, а клоните по-гъсти. Дошла нощта и той пак се качил на един клон да пости.

            Не спал и час и го събудил весел смях и бодра музика. Погледнал надолу и що да види, под него се виело самодивско хоро. Пеели и скачали облечените в бели свилени дрехи красавици, а краката им все едно не докосват земята. Захласнат ги гледал момъкът и не ги изпускал от поглед. Играли, играли и ето че се уморили и поседнали да си починат. Три самодиви седнали точно под дървото и се разговорили.

            – Чухте ли – казала едната, тя изглеждала съвсем млада. – В гората пак има човек.

            – Ах, ах, - обадила се другата, докато си разресвала златните коси със сребърно гребенче. – Знам, нали точно моя елен спаси днес от вълка. Юнак е той, смелчага. Но е изгубен тук.

            – Не и ако излезе преди третия ден от влизането си, сестричке. – Рекла третата и откъснала стръкче от тревата до дървото. – Като набере от тази вълшебна билка и сдъвче малко, веднага ще види пътеката сред дърветата и ще излезе.

            – О, тази билка може и да лекува. – Обадила се пак първата сестра. – Като я свари на отвара, колкото и да е болен веднага ще оздравее. Но ако лекува другиго никога не трябва да иска нещо в замяна, а само това, което му е дадено от сърце.          

            Сестрите не могли да си говорят повече, защото пак зазвучала чудната музика и другите самодиви ги обградили и вдигнали на хорото. Със смях и песни красивите създания изчезнали в гората, а първите лъчи на слънцето се показали на хоризонта и се отразили в сребърното гребенче на младата самодива. 

            Замислил се крадецът какво да стори и не се колебал дълго. Скочил от дървото, грабнал гребенчето и без повече да се бави набрал от вълшебната билка. Сдъвкал няколко листа, а с останалите напълнил една кесийка. Още щом преглътнал и видял между дърветата ясно очертана пътечка. Поел по нея и точно както казали чудните създания, по обяд бил извън гората.

            Същата вечер замръкнал до един кладенец. Похапнал каквото се намерило и се приготвил да спи. Засънувал, а сънят отчетлив и ясен, като че е там. Стои под дървото, на което бил подслушал самодивите, а пред него стои тази, която си бе изпуснала гребенчето и му се усмихва.

            – Не се страхувай, юначе. Ти ми направи голямо добро, като спаси моя елен. Вземи този златен косъм и ако имаш нужда от помощ, нагрей го през нощта и ще дойда.

            Събудил се момъкът, а в джоба му, до гребенчето, гледа и златния косъм.

            Поел на път и решил на отиде в някоя далечна крепост и да започне на чисто. Вървял, вървял и стигнал до една нива, а в самия й край имало малка къщичка. Потропал, а от вътре се чул немощен глас – стопанинът бил тежко болен – на легло, а с него било само малкото му внуче. Сетил се веднага крадецът за билката и решил да помогне. Попарил я и дал на стареца да пие. Само след няколко минути той бил отново здрав. Благодарил му сърдечно и попитал какво да му даде. Пътникът помнел думите на самодивите и отказал да иска нещо, но дядото сам му предложил гостоприемството си. Приел момъкът и на сутринта със свежи сили пак поел на път. Решил лечител да бъде и да лекува, пък все щял да преживява.

            Скитал колкото скитал и ето че стигнал столицата, където най-малката дъщеря на царя била болна, та като чули приближените му, че нов врач е в града, викнали го веднага, за да излекува непознатата болест на момичето. Много други преди това опитвали, но не могли да се справят. Отворил лечителят торбичката с вълшебната трева, а тя си била точно както я бил набрал преди толкова много време от гората. Сварил я на отвара и я дал на болната. Оздравяла принцесата на часа и от щастие царят заповядал да каже какво иска спасителят, за да му го даде. Полакомил се момъкът за миг, но напипал в джоба си сребърното гребенче на самодивата и веднага си спомнил за нея и заръките, които чул. Поклонил се дълбоко и отказал каквато и да е награда. Царят обаче, радостен, че любимата му дъщеря е оздравяла, казал, че ще му я даде за жена. Стъписали се съветниците – де се е чуло и видяло такъв опърпан момък да стане зет на царя. Заговорили те един след друг:

            – О, царю, бива ли, нищо и никакъв лечител да стане мъж на дъщеря ви. Тя е принцеса, не може да живее като първата селска девойка. Нека докаже, че може да се грижи за своята невяста.

            Замислил се царят и известил на лечителя, че ще му даде срок от един месец да му докаже, че може да се грижи за принцесата и тогава ще вдигнат сватбата. А момъкът и девойката от пръв поглед се били влюбили и сега той се чудел как да намери богатство за толкова кратко време. Обронил глава, цял ден мислил и изведнъж се сетил за самодивата. Изчакал да дойде вечерта и нагрял косъма. След миг се появило нейно бледо сияние.

            – Здравей, юначе. Как да ти помогна?

            Разказал и той от край до край какво го мъчи, а тя се засмяла.

            – Това ли е само? Не бой се. След месец ще имаш толкова злато, че ще надминеш и царя даже.

            Успокоил се момъкът.

            Бързо изтекъл месецът. В уречения ден се явил лечителят пред краля.

            – Е, - попитали надменно съветниците, - къде ти е богатството?

            В този момент от всички посоки в тронната зала започнали да летят орли, всеки стиснал по една бяла ленена кърпа, която пускал на пода. Всички били пълни със златни накити и украшения. Като видял такова богатство, царят се зарадвал и веднага вдигнали сватба. Лечителят и неговата невяста живели дълго и щастливо, а в нейните коси греело сребърното гребенче.