Забравената любов - Лина Галина

  Любовта тръгна през полята. Хората отдавна я бяха прогонили от сърцата си. На освободеното от нея място настаниха нейната сестра – Псевдо-любов. Уж бяха сестри, а толкова много се различаваха: Любовта обичаше да се облича в заслепяващо бяло, а Плевдо-любовта – в черно, Любовта обичаше да прощава, а Псевдо-любовта изобщо не се нуждаеше от прошки, Любовта сгряваше сърцата, а Псевдо-любовта задоволяваше телата…

  И сега, вървейки през уханните от билки поля, Любовта се питаше как да победи своята сестра, за да се върне в сърцата на хората. А и трябваше ли да го прави, след като те вече веднъж я бяха изгонили от там? Любовта не е натрапница. Дали си заслужаваха вниманието подобни усилия? Псевдо-любовта незнайно как, но носеше радост на хората. Радваха се, че са си купили скъпо жилище, а после се радваха, че са го обзавели и то по последна мода, видите ли…Радваха се,че могат да носят скъпи дрънкулки по телата си, върху скъпи одежди и изобщо не им пречеше дали са обичани и дали могат да обичат. А Любовта какво можеше да им предложи, като нищо от това не беше важно за нея?Тя само умееше да отваря душите на хората, да ги слива и прелива една в друга и то стига да попаднеше при подходящите хора.

  Вървеше Любовта през полето и умуваше. Къде да отиде? Къде да се скрие, че никой никога да не я открие?

  Полето свърши. Навлезе в гората и една сврака любезно я причака:

-       На къде си тръгнала, мила?

-       Търся някъде от хората да се скрия, но така,че никога да не ме открият.

-       Защо? Какво ти направиха хората?

-       Забравиха ме. Явно не съм им вече нужна. Оставих им сестра си. Тя дано изпълни всичките им нужди!

-       Ела, Любов! Тук, накрая на гората има една изоставена къщичка. Зимата я използва, когато е по нашите земи. Но ти можеш за сега там да се настаниш. Ще повикам Мъдростта. С нея ще умувате, мъдрувате какво да сторите, че хората да поискат да се върнеш.

-       Изморена съм, сврако! Нека първо си почина от отчаянието пък после и с Мъдростта ще се видя.

  Заведе свраката Любовта в изоставения дом.. Щом Любовта влезе в него, той веднага засия, а до къщичката бързо приближиха добронамерени животинчета и там останаха. Задомиха се в стволовете на дърветата, птички свиха гнезда в короните и заживяха мирно, щастливо и с любов в сърцата.

  Мъдростта не закъсня. И в гората, както в града мълвата бързо се разнася.

  Един ден тя надникна през прозорчето на къщичката и рече:

-       Май имаш нужда от мен…

 Любовта я посрещна радостно, защото забеляза как към пищната рокля на Мъдростта се беше закрепила една усмихната надежда и здраво се държеше, за да не падне.

-       Казвай сега! – подхвана директно разговора Мъдростта, настанявайки се удобно в креслото.

-       Отрекоха се хората от мен, Мъдрост. Не съм им нужна вече, защото аз не нося материална удовлетвореност.

-       Ха-ха-ха! – разсмя се силно Мъдростта. – Явно човечетата са станали много самонадеяни и доста са изпростели, откакто и аз напуснах техния свят. Те, сестро прогониха и мен с нехайството си. Хванаха се там с някакви електронни игрички, таблетчета, интернетчета… Ох! И какво ли не още… Щракат с копчетата и мислят,че развиват ума си, че стават по-знаещи и по-мислещи. Надяват се един ден да помъдреят от това. Ах, милите те! Ако знаят колко са объркали пътя си! На сила обаче, Любов, ние с теб не можем да ги променим. Те сами трябва да изпитат нужда от нас.

-       Ще изпитат, ще изпитат! – обади се усмихнатата малка надежда и се залюля безгрижно на роклята на Мъдростта.

-       А дотогава? – попита обезсърчена плахо Любовта.

-       Дотогава ние с теб просто ще си живуркаме в гората сред тишина, мир, спокойствие… О, Боже мой, та това е истинско блаженство, мила!

-       Блаженство е, но аз въпреки това съм тъжна – отговори Любовта.

-       Но няма да си самотна…

-       А хората? – попита Любовта от любов към хората.

-       Остави ги тях. Да се оправят! – рече студено, но мъдро Мъдростта. После продължи: - Хей, видях всичките животинки, настанили се около къщичката ти! Ако знаеш какви верни приятели са те! Никога няма да се чувстваш тъжна! Забрави за хората, както те са те забравили!

  И заживя Любовта далече от хората. Мъдростта живееше наблизо и често й гостуваше. Мъдрост и Любов – една странна приятелска връзка. Може би тя съществуваше само там – в гората, далече от хората и егоцентризма им?

  Не зная дали човеците някога ще потърсят отново Любовта, дали ще повикат Мъдростта? Виждам само, че света е безкрайно полудял и зная, че за сега хората все още не усещат достатъчно липсата им, не са се замисляли върху нея и затова са все така отчаяни, инертни, зли, пресметливи, алчни… В надпреварата за материалното губят ценно време от живота си и забравят да обичат…Трупат, трупат…

  Как Любовта да победи Алчността? Как Мъдростта да се справи със Злината? Как и кога ще се случи това? И ще се случи ли изобщо?

  А вие как мислите? Дали Любовта и Мъдростта един ден ще се върнат отново при хората, за да направят живота им по-сърдечен, по-мъдър, а от там и по-подреден, по-щастлив и по-стойностен? Дали някога ще се случи това?