Тъжна приказка за морето - Лина Галина

  Тази вечер морето не можеше да заспи. Плискаше се на ляво и дясно, пухтеше, бучеше… И накрая отвори очи. В него все така самовлюбено се отразяваше луната. Морето погледна към нея. Дали да й разкаже? Толкова време стаяваше болката си безмълвно. Дали тя щеше да го разбере? Че не можеше да му помогне – не можеше, но поне мъката си пред някого да изплаче. То соленото…В него имаше толкова неизплакани сълзи.

  Луната стоеше строга, красива и безмълвна на потъмнялото небе. Нейното високомерие отблъскваше, затова морето толкова дълго не се осмеляваше да я заговори.

  Погледна отново към нея. Мракът подчертаваше съвършената й снага, засилваше студената й красота. Не, тя нямаше да го разбере. Присмехулната й, едва забележима усмивчица в ъглите на устните й издаваше това.

  Морето забуча и се замята отново отчаяно. Господи, толкова самотно се чувстваше то! А беше пълно с живот. Но този живот лека полека се стопяваше. Различни видове, населяващи дълбините му изчезваха, за да не се завърнат никога отново…

  Ето това тревожеше морето от години и от години то не можеше да се успокои и да засънува своите вълшебни морски сънища. Но какво можеше да разкаже на тази кокетка луната? Та тя е спътница на тъмата… А тъмата убива, не дава живот.

  Реши да почака до сутринта. Тогава на небето се появяваше оня златен веселяк, който щипеше хората по носовете, по раменете и къде ли не още. Ама така ги щипеше, че до вечерта ощипаното се зачервяваше и изгаряше. Но Слънчо не мислеше за това, а продължаваше да се смее гръмогласно. Забавляваше се. Може би то щеше да измисли нещо? Толкова топлина излъчваше и онази искряща негова усмивка… Тя беше толкова искрена.

  Реши морето да изчака изгрева. Взело това решение, морето неусетно се успокои и заспа.

  По изгрев го събудиха крясъците на два спорещи гларуса. Морето ги смъмри в просъница и не след дълго отвори очи. Веселият Слънчо отдавна щипеше хората по плажа и се кикотеше закачливо. Морето потри очи, после ги избърса със свежи водорасли и погледна към слънцето. След секунда заслепено сведе очи. Не можеше да гледа в него – толкова силна беше светлината му. Откъде ли я имаше? Толкова години го виждаше как изгрява и залязва, но никога не се беше сетило да го попита.

  - Хей, слънце, здравей!

  - Здравей – отговори слънцето със зачервени от смях бузи.

  - Имам нужда от приятел. Ти би ли станал мой приятел?

  Слънцето без да се замисли, отговори:

  - О, да, с удоволствие! – подскочи радостно то и щипна една дебела лелка по носа. – Никога не е излишно да имаш още един приятел, нали?

  - А ти помагаш ли на приятелите си? Казват,че приятелството било уважение, обич, но и взаимопомощ – попита с надежда в гласа морето.

  - Право да си кажа, аз нямам много приятели. Всъщност си само ти. Затова не зная какво е да си приятел на другия, но обещавам да се науча!

  - Толкова се радвам,че вече ще си имам приятел! – радостно разплиска вълни морето. – До сега бях толкова самотно. Слушах как русалки, риби и други животинчета си доверяват какви ли не истории, а аз нямаше с кого да доверя моята болка.

  - Каква болка? – спря да се смее слънцето.

  - Ами такава една, отчаяна. Страдам, слънчице, за всички загиващи в мене същества. Те си отиват от мен завинаги, а аз не съм в състояние да променя това.

  - Но защо си отиват? Защо се изгубват? – попита разтревожено слънцето.

  - Защото хората не спират да ме замърсяват. Погледни ме на какво приличам! Ето там отнякъде се носи разлят петрол, до брега вълните ми блъскат бутилки, чашки и какви ли не още отпадъци… Чистя се постоянно, но не успявам да се изчистя. И това лято хората са на брега ми, за да ме мърсят отново. Боклуците ме превземат все повече и повече. Понякога много се ядосвам и си казвам:”След като хората  не мислят за мен, защо аз трябва да се съобразявам с тях?” Тогава не мога да се овладея и помитам бреговете, като руша къщите и всявам страх и ужас в онези самонадеяни човечета, които са се взели за малки богове. Ах, дяволи, дяволи са те, защото повече вредят, отколкото с нещо да са полезни! Не зная защо Бог им е избрал тази красива планета за дом, но зная, че Неговото търпение е безгранично. Не като моето. Казвам ти, Слънчо, иде ми да ги издавя всичките, за да си отдъхне най-после Земята. Те са като паразити, от които тя не може да се отърве.

  Слънцето слушаше и негодуванието постепенно замени вечната му усмивка и приветлив вид. Как не беше обърнало внимание на това до сега? Обичаше да се забавлява, а не виждаше страданието на Земята. Колко унищожение имаше по нея! Каква красавица беше някога, а на какво приличаше сега – мръсотия в реки, езера, морета, изсечени гори, мръсен въздух, проникване в недрата й насилствено и какво ли не още… Сива, безлична бе започнала да става тази толкова щедра и красива планета. Нима Бог не виждаше това? Защо не спираше тези паразити, защо не им даваше урок?...

  - Хей, Слънчо! – дочу отново гласа на морето. – Разбра ли мъката ми, приятелю? Можеш ли да ми помогнеш?

  - Разбрах, разбрах – замислено отвърна слънцето. – Как предлагаш да ти помогна? Какво да сторя?

  - Ще помоля русалките да напишат едно писмо.

  - Писмо ли? А до кого? И какво ще правя аз с това писмо?

  - Не бързай. Почакай! Ще ти обясня. Писмото ще е до Създателя. Само Той може да реши какво да стори, за да спаси Земята и природата й. А ти ще пуснеш един лъч до седмото небе, за да стигне писмото по предназначение. Става ли?

  - Става. Ти само ми го дай! – с готовност отговори слънцето. Харесваше му да бъде полезно. Не познаваше Бог, но в небесата често се усещаше Неговото присъствие. Беше силно и всепроникващо.

  На другата сутрин морето с нетърпение очакваше своя приятел да се появи на хоризонта. С цялото си възмущение и болка беше издиктувало писмо на една грамотна русалка, а тя грижливо го беше завързала с панделка и го беше пъхнала в бутилка. Тази бутилка русалката избра сред многото, мятащи се върху вълните. Бутилката и сега се рееше по водата в очакване на изгрева.

  Слънчо не закъсня. Появи се навреме и морето радостно разлюля вълни. Рибките усетиха радостта му и весело заподскачаха над вълните.

  - Нещо важно ще се случи - мислеха си мъдрите делфини.

  - Хей, здравей, приятелю! – Слънчо бе възвърнал закачливата си усмивка. – Готово ли е всичко?

  - Готово е, готово… - нетърпеливо отвърна морето. – Ето тук, в тази бутилка…

  Слънцето не зададе повече въпроси. То протегна към бутилката най-дългия си лъч, хвана я с него и я задърпа към себе си. Не след дълго отправи лъча с бутилката нагоре, нагоре и още по-нагоре – на Седмото небе.

  А там, пред райските врати едно малко ангелче се учеше да лети. То съзря бутилката с писмото, оставена върху един облак и припряно забърза към един от Светиите.

  - Дядо, деденце – задърпа го за расото то. – Отвън на един облак има нещо, дядо! Едно такова зелено и дълго…

  Светецът гледаше ангелчето с мъдрите си очи и се питаше какво ли е това, което толкова е впечатлило мъничето.

  - Ела, дядо, ела да видиш! – непреставаше да го дърпа ангелчето.

  Светецът го хвана за ръката и тръгна с него.

  Не след дълго бяха пред райските врати и той с любопитство разглеждаше бутилката с къс хартия в нея.

  - Някой ни е писал от Земята  - обърна се компетентно Светецът към малкото ангелче. – Писмото сигурно е до Създателя и ние нямаме право да го отваряме. Ще му Го отнеса ей сега.

  - И Му кажи, че аз съм го намерило – подвикна ангелчето.

  - Непременно, непременно ще му кажа – усмихна се благо Светецът.

  Бог прочете писмото, изпратено от морето и смръщи вежди. Той знаеше всичко това, но от столетия само предупреждаваше хората. Не се решаваше да предприеме по-решителни мерки. Явно, положението вече бе станало нетърпимо. Нямаше време за повече отлагане.

  Бог отвори една дебела книга и с тревожен поглед започна да вписва в нея нещо. Това нещо изглежда беше много важно, след като самия Бог го записваше така съсредоточено. И не само беше важно… Това,което Той запишеше в тази книга, после се случваше във Вселената, на Земята, в космоса, на Луната.

  След няколко дни бе даден знак от небесата, вредом да се чисти, пречиства, прочиства Земята…

  Започна се!