Д ЕВЕТИЯТ СИН НА ВЯТЪРА - ВЕНЕЦИЯ ПАВЛОВА

 Живееше някога в небесните селения Царят на  ветровете. Той имаше девет сина. Деветият, най-младият, беше най-непокорен, своенравен и палав. Роди се през пролетта и веднага след като поотрасна и укрепна баща му започна да го води  със себе си сред облаците, където той по цял ден си играеше с малките облачета. Превръщаше ги в мечета, зайчета, човечета. Въображението му не знаеше граници. Когато ожаднееше баща му го завеждаше да пие вода от слънчевите водопади в Стара планина. Само след няколко месеца Деветият син вече не си знаеше силата. Когато пожелаеше можеше да изкоренява дървета и да отнася покривите на къщите в малките селца и градчета. През зимата свиреше в сребърните клони на дърветата и се учеше да брои игличките на елхите. Дните му минаваха в радост и безгрижие. Неусетно порасна  и детската веселост го напусна. Натъжи се Деветият син на вятъра. Пак лудуваше по безкрайното небе но душата му тъгуваше по незнайна прчина. Един ден Царят на ветровете му каза:

                        - Синко, сърцето ми се изпепелява като те гледам колко си тъжен, ето защо от днес те пускам съвсем сам по белия свят. Дано намериш щастието си и един ден да те видя отново да се смееш, да милваш цветчетата из градините и да се люлееш весел по клонките на брезите.

                         - Благодаря ти татко мой. Дай ми  благословията си и аз ще препусна  над планинските върхове на милата ми България  и ще търся успокоение за натъжената си  душа!

                        - Благословен да си синко! Излети по който небесен път пожелаеш и не забравяй, че аз те обичам и ще те очаквам някой ден да се завърнеш по-мъдър и по-щастлив.

                        Взеха си сбогом и Деветият син на Вятъра отлетя.                                                

                        Опиянен от свободата си той препускаше и не можеше дъх да си поеме. Летя,  летя и прелетя над  Стара планина, над Пирин и Рила - спираше за кратка почивка на някой връх и така стигна до Родопската висина.                  

                        Тук ехото и звездите светеха като жар птици. Деветият син на вятъра замря от вълнение. Врани кончета препускаха в мрака.  Щурци свиреха до полуда. Не беше спал три дни и три нощи. Притихна сред клоните на една стогодишна мура.

                        На сутринта девойка се спря да си почине под мурата и запя с глас на сладкопойна чучулига.

 Вятърът се спусна по клоните и разроши дългите и златни коси. Тя  първо се стресна, но после се засмя на шегата на вятъра.

                        - Откъде идваш ветре? – попита.

                        - Аз идвам от небесните селения, където е вечна пролет. Моят баща е Царят на ветровете. Аз съм Деветият му син.

     - Накъде си тръгнал?

       -Тръгнал съм по белия свят, за да търся изцеление за невидимите рани,които нося в душата си.

     - Попаднал си на точното място ветре.  В нашето градче живее  вълшебницата Ния. Само тя ще дари душата ти с успокоение.

       - Колко е хубаво, че те срещнах. Как се казваш?

     - Аз съм Лорета дъщеря на Светлината

     - Ще ме заведеш ли Лорета при  твоята вълшебница?    

                                   - Добре ветре странен, нека да вървим.

                     Над тях светеше лазурното небе, а под тях буйни поляни разстилаха зелени вълни и стада от кози се белееха. Наоколо се носеше ароматът на борове и на вълшебни билки.

                     Синът на Вятъра прелиташе край Лорета  и не можеше да се нагледа на   сините и очи и на красивата и усмивка и чувстваше, че колкото по дълго я гледа толкова по-силно бие сърцето му. Тя  поглеждаше малко встрани, където мислеше,  че  се намира той, защото все пак всички ветрове са невидими.

                     Мигът отнесе душата и в шеметната бездна на неговото страдание.

                     Дъщерята на Светлината вървеше до него. Пътеката беше стръмна и тя се препъваше. Вятърът за пръв път изпита тревога откакто се беше родил. Не можеше да допусне  това крехко момиче да се нарани. Обвиваше грижовно раменете и, пазеше я от крайпътните  бодили и това много му харесваше.

                     Вървяха, Синът на вятъра диплеше нейните златни     къдрици, а светлината струеше от лазурните и очи. В синята бездна на нейната душа се зараждаше обич. И тя заговори за своя град на Светлината, за златните алеи, за градините обсипани със кристални дървета и цветя – за безкрайния празник.

                    -Там живеят хора, отдалечени от човешката суета, обърнали поглед към душите си, те излъчват само любов. Духовните им сърца могат дори мъртвец да съживят… - разказваше и разказваше с нежен глас, който галеше сърцето на вятъра.

                    Пътеката беше стръмна. Дъщерята на Светлината се държеше за невидимата ръка на вятъра, за да не падне..

                    Слънцето ги изгаряше и шепнеше съблазни в сърцата им.

                    Девойката вървеше преди вятъра. Тюлената и рокля, очертаваше съвършеното и тяло. Усмихваше се. Сърцето и биеше толкова силно, че го чуваха крайпътните камъни. В очите и блестеше страст. Тя  светеше от обич.

                    Деветият син на вятърът направи всичко това.

                    Не успяха да стигнат до дома на вълшебницата Ния, защото в сърцето на вятъра се стопи огромната ледена тъга и по небесните му вени плъзнаха мълнии. Той я притисна и потърси  устните и, за да пие от тях успокоение.

                   Те бяха от два различни свята, но съдбата ги събра в сърцето на  планината.

                   Деветият син на Вятъра и Дъщерята на Светлината и до днес вървят заедно по родопските пътеки, разпръскват около себе си  светлина, любов и щастие. Който мине оттам, чувства приятно парене в гърдите и в слънчевия сплит, а сърцето му се изпълва с топлата  и чиста енергия на вдъхновението.