Замъка на водните костенурки - Ралица Вед

      Тази приказка зная от моята баба. Тя ми я разказваше  вечер, преди да заспя. Тогава баба беше уморена и отначало  бъркаше героите и приказката. Започваше  със Замъка на Червената магьосница ,която имала отровна ябълка. Но аз вече я знаех и поправях баба. И героите си идваха  по местата. Години наред тази приказка сякаш ми помагаше в трудни моменти. Защото приказките от незапомнени времена помагат на този, който ги слуша внимателно и обича да мечтае.                

       Имало на Земята един океан, населен с водни костенурки – джуджета и великани.Те си имали коруби, малки или големи, в които се скривали, когато ги дебнела опасност. Ако не били нащрек, животните изчезвали в устата на акулите без следа.           Костенурките  великани успявали да се спасят.Но дребните костенурки намалявали с всеки изминал ден. Защото хищните акули дебнели отвсякъде.  Костенурките си нямали място, в което да се скрият. Тогава те свикали  Великия съвет.Той се провеждал веднъж на сто години. На него с гордост отбелязали, че са едни от най-старите жители на Земята. Старците си припомнили историята и своите подвизи от войната с динозаврите.Преди много години  динозаврите  се опитвали да погълнат кротките  костенурки. Накрая  водните обитатели успели да построят заедно огромен замък, в който се скрили и презимували.  А динозаврите останали навън, без храна и подслон. И загинали. Останали само техните скелети в музеите.

      Но сега костенурките трябвало да победят акулите.

       Първа  на съвета заговорила мъдрата костенурка София :                     

       –Уважаеми водни жители, време е да изгоним неканените акули. И да си вземем поука от славното ни минало. Кой друг ще вземе думата?

       Всички се спогледали, разклатили твърдите коруби и зашушукали помежду си. Но никой не се осмелил да говори.Само една дребна и пъргава костенурка вдигнала лапа и изплувала напред:                

       – Аз знам как  да се спасим от акулите – казала тя и разтворила стар свитък – Тук пише, че отново ще тръгнем на поход за нашия замък.

       Костенурките отново зашумели.Някои  вярвали, други поклащали глави недоверчиво.Една млада костенурка джудже, на име Боряна, избутала всички и излязла напред. С тревожен глас попитала:

       –И къде е сега този замък? Нашите черупки са малки, а акулите ни поглъщат като бонбони! Всеки ден загиват мои братя и сестри. Кога ще намерим спасение в този замък?

      Старата костенурка София  поклатила глава с разбиране и отговорила:

       –Да, замъкът  потъна преди сто години на океанското дъно. Затова днес ви питам ? Виждал ли е някой  неговите останки?

       Настанала тишина. Всички се спогледали с любопитство. Мълчанието продължило дълго.Костенурките бързат бавно. И обичат пътешествията. Те обикаляли океана надлъж и на шир. Затова търпеливо чакали някой да си спомни за замъка.

       Една огромна мъжка костенурка, с името Богомил, си проправила път и застанала срещу множеството.

       –Аз знам всичко за Замъка. Преди, има-няма сто години,  моите родители ми разказаха приказката за него. От тях знам,че всички  костенурки обичали замъка и се грижели за прекрасните му градини. Но портите му се затваряли вечер. Бог Нептун, Владетеля, бил поканен на гости. Но закъснял и не успял да влезе, за да види замъка. Разгневен, той призовал най-страшния ураган с жезъла си и потопил нашия дом. Аз го търсих на дъното  много години. Когато зърнах покрива му, останах без дъх. Огромни риби плуваха около него и се опитваха да отхапят върховете на кулите. Но замъкът стоеше, здрав и величествен. Той, както казваха родителите ми, беше строен така, че да оцелее хиляда години…

       Костенурките го слушали в захлас. Мъдрата София вдигнала лапа и извикала:

       –Води ни, Богомиле! Слънцето и топлите вълни ще ни дават сили.

       И стадото потеглило след своя водач. Отстрани плували великаните. Техните тела порели вълните като огромни параходи. Те прикривали по-дребните, скупчени  безопасно в средата. Слънцето се усмихвало и топлело корубите на плувците. А те с благодарност поглъщали  силата на слънчевите лъчи.  И напредвали неуморно.

      Походът на костенурките продължил много дни и нощи. Струвало им се, че замъкът е потънал на края на света.Някои се отказали и изчезнали в дълбините на океана. Най- упоритите следвали неотлъчно водача Богомил.

      Когато пътешествениците изплували на брега, за да поемат свеж въздух, срещнали морската фея със синята рокля. Тя им разказала,че преди време видяла красив замък с кули върху гърба на огромен кит. Той плувал в бурните вълни, а опашката му разсичала морето. Но китът изчезнал бързо и тя го изгубила от погледа си. Феята ги посъветвала да доплуват до царицата на раковините.Тя умеела да гадае по звездите и да вижда невидимото.                  Костенурките благодарили на феята и се отправили към пещерата на раковините.Царицата се съгласила да разкаже  своето видение. То било чудновато, почти като небивалица.  Тя виждала около Замъка крилати светулки.  Дори, според думите й, там кръжал крилат кон. И както всяка царица, поискала нещо в замяна.  Пожелала  костенурките да й отстъпят най-красивото място в градините на замъка - езерото. За да премести своето царство от тъмната пещера в него. Костенурките харесвали раковините и ехото на вълните в тях и се съгласили. Тогава царицата затворила очи и продължила да описва своето видение:

       –Виждам вашия замък, скрит в тъмна бездна. Ще успеете да го измъкнете оттам, ако си послужите с хитрост. Това е. Потегляйте! На добър час и не забравяйте какво ми обещахте!   

       Когато доплували  до мястото, пътешествениците  останали без дъх. А  водачите Богомил  и София онемели от вълнение. Вместо техния замък, там се мъдрела  грамаднатата бисерна Мида, заседнала на коралов риф, ограден с водорасли. Тя стояла с плътно затворена черупка. И гледала хитро, сякаш криела нещо в устата си. Около нея безгрижно кръжали малки рибки и морски звезди.Как ли не се опитвали костенурките да отворят  черупката й, за да видят погълнатото от нея. Богомил и великаните  я повдигали нагоре, за да я обърнат. Всички вкупом се опитвали да я изтласкат, но Мида не помръдвала.

      Мъдрата София потърсила съвет от старата книга. Но и тя не открила отговора. Когато всичко изглеждало загубено, дребната костенурка Боряна  се приближила до Мида и неочаквано я погъделичкала с опашката си. Мида имала гъдел и не могла да се сдържи. Засмяла се, кихнала и отворила черупката си. Тогава всички ахнали от гледката, която се открила пред тях! Замъкът на костенурките се показал в цялото си величие. Облян  от светлината на лилави водорасли, той блестял като бисер. Костенурките подскочили от радост. От вълнението водата се раздвижила и изтласкала техния дом на повърхността. Всички задружно  закрепили замъка върху широкия гръб на Богомил и горди заплували след него. А замъкът  наистина бил прекрасен. Високи кули,здрави каменни стени и безброй зали с кръгли прозорчета белеели сред морската шир. В градините лъкатушели зелени лабиринти, бълбукали извори ,пеели фонтани, шуртели чудни чешми.  Вълшебни  цветя и храсти омайвали с цветове и сладки ухания. Кулите, обвити в основата със стогодишен бръшлян, се извисявали чак до небето. Във въздуха се носела прекрасна песен. А в езерото плували бели и черни лебеди. Какви ли не чудеса още имало наоколо.  Навсякъде лъхало на старина и спомени. Защото замъкът помнел всички,които били стъпвали тук. Помнел техните мисли и чувства. Помнел своята неписана история. Тук бродели и духовете на старите му жители.

      Унесени и уморени от дългия път, всички полека задрямали. Събудили се от крясъка на два белоглави лешояда,които се опитвали да вдигнат с клюновете си замъка. Двойката лешояди искали да го отнесат в гнездото си. Водачът Богомил събудил с викове всички костенурки. Настанала страшна олелия.Навред хвърчали водни струи, от крадците падали пера и перушина,плющели опашки.  Сговорна дружина планина повдига, та едни белоглави лешояди ли няма да победи?!  Птиците изпуснали замъка и отлетели надалече. Добре, че костенурките имали твърди коруби.Успели да задържат замъка над вълните.

        Когато стигнали до родния океан, костенурките най-после си отдъхнали. Мъдрата София излязла напред и се поклонила на всички.

      –Изминахме дълъг път заедно, костенурки. Тези,които оцеляха, ще населят замъка и ще се спасят от акулите. Белоглавите лешояди не се досещат да изградят покрив над гнездото си. Затова искаха да откраднат нашия замък. Но в старата книга пише,че замъка ще ни служи още сто години. Само ако му изберем Пазител. Той трябва да бъде човек. Да се грижи за замъка и денем, и нощем. Дори когато пътува далече, мислите  му да бъдат тук. С дъха си да съживява всеки отминал миг.

     Водните костенурки дълго избирали своя Пазител. Баба ми разказваше, че все нещо не достигало на кандидатите. Който имал желание да бъде Пазител, нямал сърце да го изпълни. А който имал смело сърце, нямал желание…

     И затова Замъка и до днес няма Пазител. Аз често мечтая с тази дълга приказка  и искам да  видя това чудо. А ти искаш ли да бъдеш Пазител на замъка?