В търсене на себе си - Илиана Банчева

Какво съм аз? Ученият ще каже, че съм гъста кондензирана пара. Детето ще извика, че съм направен от захарен памук. Ограниченият човек ще отсече: ама това е просто един облак. Интересно, щом всички твърдят, че съм облак би трябвало да се чувствам като такъв. Нали? След като всички те виждат и възприемат като такъв значи вероятно си точно това, което те казват, че си. Ами ако тях ги няма аз какъв съм? И мен ли ще ме няма или ще спра да бъда облак?

Тъй като съм ужасно объркан напоследък за начало нека условно приемем, че действително съм облак. Само за улеснение. От известно време насам се изгубих и сега се заех със задачата да търся себе си. Не подозирах, че ще е толкова трудоемко.

Един слънчев следобед, както си се простирах надлъж из небосвода реших първо да попитам моите побратими, другите облаци, кой съм. Щом отправих въпроса си към тях веднага съжалих, те мигом ми се изсмяха в лицето и започнаха да ме подиграват:

- Ама ти си облак също като нас! Откъде накъде можеш да изгубиш себе си? Пак си търсиш извинение да скиташ насам-натам. Я по-добре си върши работата и не мисли за такива вятърничави глупости.

Отчаях се още повече и облачната ми обвивка притъмня. Не получих подкрепа и разбиране дори от най-близките си. Но не се отказах и затова реших да тръгна из небесния свят за да открия себе си.

Понасъбрах разплутата си облачна плът и с малко помощ от вятъра се понесох надалеч. През цялото време докато пътувах си мислех колко несигурно се чувствах, непознавайки себе си досущ като кораб, понесъл се из жестока гръмотевична буря и  поради това неусетно бях придобил формата на огромен кораб, подет от вятърните вълни. Можеха дори да се видят комините, през които излизаше парата. Така унесен от едно въздушно течение попаднах на ято птици. Поздравих ги, а те се поспряха за малко при мен. След обичайните разговори за времето се реших да им задам въпроса си. Те ме огледаха внимателно ту с едното, ту с другото око.

- Как така си изгубил себе си – изтрака с човка водачът на ятото. – Много странно. Според мен, а навярно и според всички останали положително бихме казали, че ти не си нищо повече от един въздушен кораб.

Намръщих се.

- Но аз не се чувствам като кораб.

- А как се чувстваш тогава?

- Не знам. Никак.

- Значи щом е никак, а външно приличаш на кораб, то ти си именно кораб. Ни повече, ни по-малко.

Странно. Щом цяло ято птици твърди, че съм кораб, то наистина ли съм такъв?

На птиците им доскуча или просто им писна от мен и главатарят ги подкани да тръгват. Прелетяха през вътрешността ми, крилата им ме погъделичкаха и щом отминаха от мен остана само рехава бяла пара без помен от формата на кораб. Уних още повече и с бавен ход се понесох отново ниско в небето. Бях заприличал на един огромен тъжен кит.

Неслед дълго дочух странен звук от плясък на метални криле. Ориентирах се по посоката на шума и се озовах насред ширнала се зелена поляна, а върху тревата бяха кацнали огромни бели вентилатори. Зачудих се какво охлаждат след като вече бяха на открито, а наоколо нямаше никой.

- Здравейте – трудно надвиквах шума аз. – Какво сте вие?

- Ние сме ветрогенератори – отговориха ми в хор те.

- А тогава аз какво съм?

Те се позачудиха на необичайния въпрос, поогледаха ме, размениха няколко прикрити шушукания и сетне рекоха:

- Така като те гледаме ти си кит. Само дето представа си нямаме защо си на небето, а не дълбоко във водата.

Обърках се още повече.

- О, не, не може да съм кит. Пред малко едно ято птици ме определи като кораб. Не мога да бъда две неща едновременно, нали?

- А, ясно, тук става въпрос за обективната истина – вещо ми казаха те. – Ако нещо е смятано за еди-какво си от мнозинството, тогава именно това нещо става обективната истина. Но тя пак е субективна, защото винаги има изключения от това мнозинство, които виждат нещото по друг начин. Тъй както ние те виждаме като кит, а птиците – като кораб. Ние сме две различни мнозинства. Следователно ти самият трябва да решиш какво си.

- Ами как да ви кажа, точно тук е същината на проблема, аз не знам какво съм.

- Тук ние не можем да ти помогнем – поклатиха перките си те, - но ако минеш иззад ей онези планини ще намериш един мъдрец. Той може да ти каже кой си.

Щом ги чух мигом се обнадеждих. Побързах да им благодаря и вече щастлив от думите им нямах търпение да намеря този мъдрец. Пътьом, минавайки над планината реших все пак да попитам и за нейното мнение.

- Здравей – поздравих, а вятърът раздуха малко от праха, насъбрал се по върховете й. – Аз какво съм според теб?

Планината ме изгледа малко презрително и отсече:

- Ха, аз да не съм балък да стоя и да си говоря с някаква си котва – завъртя очи и не ме погледна повече.

Опитах да си дам вид, че не ме е засегнала кой знае колко и продължих по пътя си. По някое време се зачудих как точно ще успея да открия мъдреца, но това не беше необходимо, защото от всички ниски и високи върхове на останалите скупчени планини имаше само една къщурка. Понесох се именно натам. После се зачудих как да потропам на вратата, но това също не беше нужно, защото имаше някой отвън до люлката в градината. Оказа се малко момче. Заговорих го:

- Здравей, дете. Знаеш ли къде мога да намеря мъдреца, пратиха ме при него.

- Аз съм мъдрецът – сериозно отговори момчето, а на мен ми идваше да му се изсмея в лицето. Как бе възможно това невръстно хлапе да ми каже кой съм?

- Но ти не приличаш на мъдрец – зачудих се аз. – Аз си представях да зърна някой старец.

Детето ми се усмихна с беззъба уста.

- Точно както и ти не си нито облак, нито кораб, нито каквото и да било още според формата, която заемаш. Ти си това, което чувстваш отвътре, че си.

- А какъв съм отвътре?

- Затвори очи, дишай дълбоко и остави сърцето ти да ти каже кой си. То знае със сигурност.