ЗМЕЙЧЕТО СЕСИЛ - Бета Наур

    Някога, в най-малката пещера на една далечна планина, живяло семейство змейове. Дните му минавали щастливо и спокойно. Дълго време обаче змеицата не могла да се сдобие с малки змейчета. Но пъргавата стопанка имала благ характер и искрено се рад- вала на малките на съседите им. Затова един прекрасен ден, най-прекрасният  от нейния живот, Бог я възнаградил с най-обичаното змейче на земята. Радостта й била неописуе - ма. Горд бил и змеят. Кръстили го Сесил. С часове те не се отделяли от рожбата си.

   Времето се нижело незабелязано, а змейчето растяло като царче, заобиколено от топ- лите грижи на родителите си. Добре се развивало то, но било галениче, и чакало всичко наготово. Майка му не давала прашинка да падне върху него, не го приучила от малко на труд. Дните се търкаляли като житена питка през полето и ето че наближило време Сесил да тръгне на училище. Но къде ти в планината такова! По цели нощи родителите му умували, какво да сторят, за да го образоват. Мислили, мислили и накрая решили да слязнат до равнината. Там имали роднини, при които могли да отседнат временно.

   Така и сторили. Взели част от оскъдната си покъщнина и потеглили към ниското. На Сесил му било много интересно, защото за първи път напускал бащиния си дом. Майка му треперела да не се загуби някъде из храсталаците и току се провиквала след него. Обземала я паника да не му се случи някакво нещастие.

   След напрегнато промъкване през планината стигнали полето. Настанили се у своите роднини, които разполагали с голяма и комфортна дупка под плевнята на последната къща от селцето. Били богати. Покъщнината им пращяла от вещи. А детският кът на жилището им излъчвал неоправдано разточителство. Сесил никога не бил виждал по- добно нещо там, горе в планината, в дома на своите родители. Те не били заможни като роднините си. Живеели много скромно и като видял братовчедите си в какви лъскави и странни кожи се обличали, какви чудновати уреди имали, как включвали някакъв апа- рат и се появявал светещ екран, на който изписвали знаци, се надигнало странно чувст- во в гърдите му. Нещо забушувало в главата му, очите му се изпълнили с омраза към това, което виждали, а сърцето му се наляло със завист и злоба.

   Тръгнал Сесил на училище, но в душата му имало горчивина. Тъжно му било. Силно се измъчвал и страдал от беднотията, в която живял и в която тънели родителите му. Мъката всеки ден тровила дните му, докато най-накрая отровила цялата му кръв и от добро и учтиво змейче, се превърнал в злобен и опасен змей. Станал раздразнителен. Започнал да изтезава останалите, като по този начин отмъщавал за сиромашията си. Змеицата забелязала промяната в сина си, но била безсилна пред суровия му характер. Изминали някалко години. Сесил станал още по-избухлив, буен и често изпадал в гнев- ни състояния. Майка му се разболяла от безпокойство. Залежала се. Разбрала, че скоро ще си иде от този свят и затова един ден повикала рожбата си.

   - Сесил, аз си отивам вече от този живот – едва продумала тя. Страданието ми е огром

но и то ме погуби. Погуби ме и майчината ми обич към теб.Обсебена изцяло от нея,   пропуснах да те науча на толкова много неща. Сега е твърде късно. Напускам този свят, но преди да се разделим, искам да ти поверя една тайна.

   Не обичал младият змей родителите си. Мислел, че те са виновни за сиромашията, която се ширела в семейството. Наскоро баща му също се споминал, без никой да подо- зира истинския злодей. И сега му идвало да се хвърли и омотае около шията на майка си. Толкова злокобни били помислите му, но стоял безмълвен и безучастен, като не из- питвал никакво съчувствие.

   - Ела по-близо, сине! Никой не бива да ни чуе.

   Досетил се, че ще му каже нещо много поверително, Сесил приближил майка си.

   - Искам да ми обещаеш, преди да склопя очи, че ще изпълниш последното ми жела- ние! – едва чуто промълвила умиращата змеица.

   Като видял, че майка му наистина умира и може би ще отнесе тайната със себе си, той бързо склонил.

   - Сега чуй ме добре, синко! Върни се горе в планината. Там ще намериш скрито сък-ровище, което цял живот съм пазила за теб. Не е кой знае колко, но ще стигне да наме- риш най-добрия лечител, да се излекуваш от омразата и изчистиш отровата, насъбрала се в теб.

   Като чул за скътаното имане, очите на Сесил светнали от радост.

   - Добре, майко, обещавам всичко! Ти само кажи в кой край на пещерата се намира това съкровище.

   - Не бързай, момчето ми! Ще ти кажа, но преди това трябва да ми обещаеш още нещо.

   - Обещавам ти и това нещо! – отвърнал ядно и нетърпеливо синът, като се доближил още до умиращата, за да я чува по-добре.

   - До съкровището ще намериш и една торбичка. Отвори първо нея! После можеш да решиш какво да правиш със скъпоценностите. А торбичката пази цял живот, тя струва повече от всички блага на земята! – рекла змеицата и предала богу дух.

   Ядосал се Сесил на умрялата си майка, защото докато искала обещанията му, не успя- ла да му каже къде е скрито съкровището. Дори не погледнал повече към мъртвото й  тяло. Веднага се запътил към пещерата. Решил да я претърси сантиметър по сантиметър и да открие ценностите.Така нямало да се налага да работи и щял да живее, както подо- бавало на богат.

   Труден му бил обратния път, но надеждата за имането го крепяла. Сломен от умора и изгладнял по пътя, пристигнал той в бащиния си дом. Без обаче да се бави, затършувал из пещерата.

   Минали дни и седмици, но Сесил нищо не откривал. Докато ровел из всяко кътче, си мечтаел как ще се снабди със същите познати му вече неща като на братовчедите му, но  по-нови и съвременни. Как щял да се настани в самостоятелна, още по-луксозна дупка от тази под старата плевня на роднините си. Дори вече си избрал помещение под една съвсем нова и модерна вила на младо човешко сеемйство. Така щял да е в крак с време- то. Мечтаел си за млада и хубава змеица, за разкош и дори за далечни чужди земи.

   Докато търсил и си мечтаел, бащиният му дом започнал да се руши. Трябвало да го  укрепи, защото ако се срутел и съкровището щяло да изчезне завинаги. Трудно му било, тъй като за първи път се захващал за работа. Нарушило му се спокойствието. Настъпил смут в предишните му безгрижни дни, но алчността към готовите блага му шепнела  окуражително. Поукрепил той тук-там пещерата, но все не намирал съкровището.

   Не знаел какво да прави. Да продължи да търси или са слезе отново в равнината? Ако се върнел там, на никого вече не можел да разчита. Заради лошия му нрав всички го за- гърбили. Ако пък останел в бащиния си дом, се обричал на гладна смърт. След дълбоко размишление, останал в родната си пещера, като продължил да търси. Но съкровището сякаш се било изпарило.

   Една привечер, отпочивайки пред входа на жилището си, потънал в мисли, изведнъж доловил леко шумолене. Сърцето му подскочило. “Ами ако са разбойници или, както ги наричат другите змейове от равнината, рекетьори и идват за съкровището ми?” – си помислил той. Спотаил се и зачакал. Ненадейно, вместо група бандити, пред него се появила млада змеица в нова премяна. Ядосал се той на нахалството й, защото се била запътила право към пещерата, изскочил от скривалището си и яростно креснал.

   - Коя си ти и какво дириш в моите владения?

   Змеицата не очаквала подобна среща. Стъписала се и като се свила на кълбо, смутено отвърнала:

   - Заблудих се. Много съм изморена и искам да си почина. Не знаех, че тук има някой.

   - Не някой, а стопанинът на този дом.

   - А мога ли да говоря с него, моля? – се обърнала учтиво змеицата.

   - Той е пред теб. И за какво искаш да говориш с него? – отвърнал Сесил все така ядосан.

   - Ами, ако може да поостана, докато си почина. Много дни бродех из гората и цялата съм в рани. Изнемощяла съм, имам нужда от отдих.

   - Не може! – отвърнал той.

   - Аз няма да преча. Дори ще легна тук до самия вход, колкото да не съм навън, ако излезе буря – помолила пак неканената гостенка.

   - Казах, че не може!

   - Но защо?

   - Защото съм лош, зъл и отровен.

   - И кой ти каза това? – запитала наивно змеицата.

   - Всички от равнината. Избягваха ме и все повтаряха, че съм завистлив, мързелив и по-отровен от най-отровната змия.

   - И защо казваха това? – пак запитала гостенката.

   - Защото изпитвах ненавист към охолния живот на моите братовчеди. Сърцето ми се изпълни със злоба и ревност към всичко, което притежаваха. И... защото по цял ден нищо не правих.

   - А не е трябвало.

   - Как така не е трябвало!? Та те живет толкова богато, а аз съм беден, откакто съм се родил.

   - За да постигнеш нещо, което желаеш, само с враждебност, жлъч и мързел не става и не бива.

   Сесил слушал и гледал в недоумение младата дама и като че ли не разбирал.

   - Трябва да се трудиш.

   - Как да не се трудя!? – възмутил се стопанинът. – Дни наред се трудя, но нищо не намирам.

   - Какво трябва да намериш и къде го търсиш? – полюбопитствала змеицата.

   Незнайно защо тя му вдъхнала доверие и Сесил й разказал всичко.

- Такава значи била работата. Търсиш нещо, което не е твое, което не си спечелил със собствен труд. И нищо друго не правиш!

   - Така е, но то е на родителите ми, следователно е и мое. Освен това майка ми каза, че го пазила за мен – отвърнал Сесил.

   -Разбира се, че не е същото. Това, което родителите ти са скътали за теб – добре, но по-важното е ти какво правиш за себе си. Не бива да разчиташ само на тяхното съкровище.

   Умна и разсъдлива била младата змеица и затова говорила така. Ненавиждала лентяйството. Лошите качества били чужди за нея. Но харесала Сесил, защото пък бил откровен.

   - А като не върша нищо и съм толкова отровен, тогава как ще живея? – запитал я обезсърчено той. – Години наред живяхме като отшелници тук, а има и друг, по-хубав живот. Видях го и се докоснах до него.

   - Ще се трудиш!

   - А отровата как да премахна от себе си? Тя изпълва вените ми и понякога ми идва да издиря всички забогатели, да ги нахапя и да прочистя земята от тях.

   - Тези мисли те спохождат, защото досега нищо не си спечелил със собствен труд. Вярно е, че има и такива, които живеят на гърба на другите, но това е недостойно. И тогава отровата става по-силна от всякога. Те започват да вършат престъпление след престъпление, докато собствената им отрова не погуби самите тях.

   - Говориш малко сложно, но като че ли разбрах.

   - Да, ти можеш да се освободиш от твоята отрова най-вече като започнеш да мислиш позитивно. Не гледай, какво имат и правят другите, а си дай оценка на твоя живот.

   Погледал Сесил още малко младата гостенка, харесал мъдрите й слова и усетил, че нещо става в душата му. Почувствал лекота и тежките мисли го напуснали. Сега вече сам предложил на змеицата да остане в пещерата му. Тя се съгласила, защото също като него била самотна. Заживели заедно щастливо. Сесил се трудел от сутрин до ве- чер и бил доволен от стореното. Постепенно злобата и завистта напуснали убежището си, отровата започнала да се изпарява от вените му и той отново станал онзи добър змей. Забравил за съкровището на майка си.

   Един ден обаче младата невеста, както шетала из пещерата, съвсем случайно откри- ла в една пукнатина малка кутийка, а до нея старателно завързана торбичка. Разбрала, че това е съкровището, което Сесил търсил толкова дълго време. Извикала съпруга си, за да решат заедно, какво да правят. Той си спомнил думите  и заръката на майка си – първо да отвори торбичката. Посегнал, бръкнал вътре и извадил къс хартия, навит на руло. Разтворил го и прочел: “Прави, каквото правиш, прави го разумно и мисли за края му!”.

   Замислил се той върху думите. Разбрал колко права е била майка му, като искала  първо да отвори торбичката. Ако беше намерил съкровището, преди да се появи не- вестата му, щеше да пренебрегне думата си и най-напред да грабне кутийката със съкровището. Щеше да употреби неразумно цялото богатство и да стигне до просеш- ка тояга. Спомнил си как си бе тръгнал, без да обърне последен поглед към студеното и безжизнено тяло на майка си. Спомнил си и за баща му. Станало му тъжно. Въпреки лошия му нрав, те го бяха обичали до последния си миг така, както само родители мо- гат да обичат рожбата си. Издъхвайки, майка му бе искала да го поучи за последно. Тежко въздъхнал Сесил, но стореното от него било непоправимо.

   След време той и невестата му отворили кутийката със съкровището. Пред младата двойка блеснали диаманти, перли, изумруди и още много други скъпоценности. Загу- били ума и дума. Чудели се как старата змеица е съумяла да съхрани всичко това, ка- то са били толкова бедни. Гледал Сесил ценностите, радвал им се, но я нямало онази алчност у него, както преди. Изпарили се били онези стремежи и блянове за по-безг- рижен живот с готово богатство. С помощта на своята невеста се научил да се труди и цени спечеленото.

   Благодарил мислено на своите родители за това, което са му оставили и сложил  кутийката обратно в пукнатината на пещерата. Поискал им прошка за стореното от него. Осъзнал грешките си и никога повече не ги допускал. Станал най-добрият змей на света.

 

                                                            * * *

  

Минали години. На семейството се народили много змейчета. Още от малки Сесил и невестата му ги приучили на труд и да ценят стореното от тях и другите. Научили ги на най-ценните добродетели – вежливост, уважение, доброта, обич. Възпитали ги с любов и строгост. Те и досега живеят високо горе  в планината, но често слизат до равнината. В сърцата им обаче няма злонамереност, защото са най-добрите, умни и трудолюбиви змейчета.

                                                                    Край