САМОДИВКА - Цветанка Стоянова

В една красиво приказна страна, която има минало изпълнено със чудеса, се гуши мъничко селце, до него е вълшебната гора, в която пеят самодиви – създания мистични, магьосници красиви. Танцуват боси по тревата във бели рокли до земята, прелестни момичета в нощта, омайващи със красота. Танцуват те неземен танц под лунните лъчи, развели водопади от коси, блестящи във нощта по-ярки от звезди.

Щом слънцето залезе яздят вихрени елени, а денем спят си сладко уморени.

Живеят те до извори вълшебни, реки и езера в горите непрогледни.

Най-изящни, най-красиви, не принцеси те са

САМОДИВИ.

Ако човек през късна нощ е сам в гората, попада във бедата, заслепен от красотата. Сляп завинаги остава. Затова там хората не ходят, там живеят приказните същества, за тях сега ще чуеш история една…

 

В една далечна гора, до хладна и бистра река в селото на самодивите, живее една по-различна Самодивка.Тя е мързеливка, прелестна бъбривка, очарователна сръдливка, мечтателка с усмивка, но не умее да пее, само звънливичко се смее и обича да щурее. Не иска танците да изучава и гласа си да тренира. С човеци и не дават да общува и тя със горските животни си лудува. Предпочита да тича, да дивее, обича важна да е, да се смее. Иска да е най-добрата и във песните и във играта. Самохвалка малка, иска без да учи, цялото село за нея да научи. Известна иска тя да бъде, но защо ли нейните сестри, всеки ден повтарят и – „Старай се повечко и мила с всички ти бъди!”

- Та аз съм мила, миличка, като душица, дори и без да пея като птица – тропва инатливо със краче, тръсва русите къдрици и прогонва трите пъстри птици, кацнали на клонче на дървото, дето се опира на стеблото. Ето я минута, две седи на пънче и си мъничко реве. След миг минава и тъгата и хуква из гората да бере цветята.

Днес венче си прави от глухарче, сръчно вплита жълто минзухарче, слага ароматна теменужка и ето ти венец за лявата ботушка.

- Това венче не е ли за главата? – пита я Калина, наметната с червена пелерина.

- Хич не дей ми говори, малко дразниш ме и разбери, ще правя аз каквото си знам и обяснение няма да ти дам! Впрочем, хрумна ми идея – от днес съм модната стилистка, всеизвестната модистка. Още другите не знаят, но ще им докажа, че като не мога сладичко да пея, дрехи ще им правя като фея. Още утре аз ще им покажа моя нов талант и ще си направя бранд. Даже, ти ще си ми първата клиентка!

- Но аз не желая нови тоалети.

- Слушай ти от мен безплатните съвети. Тези точки едричка те правят, направо дебелана, ще строшиш у вас диван. Вземи ги замени с раета и то по дължина, за да имаш стегнати бедра. Фръцна се като на дефиле новата стилистка и отпраши към мечтите, без да види тя сълзите. А калинката, горката, засрамена от дебелината, скри се с точките си във гората.

 

На следващия ден Самодивка беше уморена, а и никак вдъхновена рокли да твори, пък и трудно си е да се шие, може да се убодеш…И тя си каза „Трябва да се спреш! До тук с тази идея, но какво да правя като още не мога да пея?”

Вижда вълчо Краси по пътечката, някак изгладняло гледа, не похапвал вече дни.

- Е-е-е, това няма да ме затрудни. Хей, вълчане я ела, аз готвач съм от световна величина. Моите специалитети, зная аз ще бъдат оценени – и сърмички, и омлети. Само дай ми няколко минути и пет чушлета люти. Пикантното е актуално. Тъй като те гледам ми приличаш на веган, трябва ти спанак и чия на тиган!

- Ама аз…

- Не бой се, поседни, нахранен ще си ти.

След малко манджата прелюта е сервирана на дънер, като в най-изискан ресторант. А шеф готвачка Самодивка се перчи гордо до блюдото, нищо, че от люто и сълзи окото.

Вълчо лакомо загребва и нещо във стомахчето му трепва. Сякаш огън бълва, люто е, боли, гори…

- Оле, Боже помогни! – вие клетия вълчан, впримчен в подлютен капан.

Самодивка гледа и недоумява:

- Защо храната ми не оценява?! Избяга при това и той във гъстата гора, даже без едно – „Благодаря!”. Само вика:

- Моля ти се вече не готви, ти стомасите ни пощади!

- Ами, да! Как не съм се сетила до сега – стомаси болни, червено гърло и сополи. Някой трябва с болестите да се бори. Може пък призвана съм да бъда лекар, опитен знахар или горския билкар. Вчера май видях на мама Меца мечетата, че имат болки в крачетата. Ще приложа хомеопатия, четох аз такава статия. Медицината щадяща, за деца е подходяща. Ще разтворя утре малко лайка и копър семена. Ще го разредя с вода и от сместа, капки ще накапя в мъничките им уста. Четох в същата статия и за иглотерапия. Полезна била за краката. Решено ще приложа и двата. /метода на лечение/

Първо трябва Ежко да открия и от игличките му да си свия.

Точно туй направи Самодивка, тя не е страхливка. Намери Ежко свит на кълбо под едно листо. Спи си сладко, а тя със ловкост на пантера, отскубна три игли и записа във тефтера – всичко тук е точно, мисия „Лечение” може да започва.

Само след минути, хлопа тя на Меца на вратата, вади и иглата. Майката космата, гледа страшно във иглата, не разбираща нещата.

- Спокойно, аз съм доктор Самодивка. На децата ти в краката трябва да забия, тази чудесия и отвара да им дам – каза тя без срам.

После чу ръмжене, страшно и сърдито и с око набито разбра, че тук е нежелана, но вече беше хваната в капана. Мама Меца стиска с лапи тежки и не пуска в къщи самозванци смешни.

- Не се доближавай до моите мечета, не желая да лекуваш техните крачета!

- Ама, че е неразбрана тази госпожа, та не знае ли, че аз съм миличка, добра. Исках само да помогна, тя пък хич не ми се трогна.

 

Уморена се прибра в дървената си къщурка, малко вече трябва да поспи, за да се ободри. Седна на леглото и разтри челото. Сама на себе си говори:

-          Каква е тази моята съдба, защо във нищо нищичко не съм добра? – Отвън дочува със ухото весел смях и нежна песен – Ето всичките са на хорото, а аз още стъпките не схващам, общо взето нищо не прихващам. Повече се спъвам и ръце опъвам, мелодиите не зная, как ли да играя? А гласът ми… вярна песен да докара, защо ли не иска, а само фалшиво писка. Няма да изляза при моите сестри! - и тъжно в малкото си легълце се скри. – Ох, защо от тъжноста боли?!

 

На другата сутрин се събуди с глава прояснена и много успокоена. Колко хубаво е вън, как приканва я гората, за разходки я сърбят краката. И днес решава:

- Няма танците да репетирам, нито пък гласът си ще тренирам! Няма да се изолирам! Малкичко ще пообиколя, за да ме споходи вдъхновение, това не е падение!

И отново е весела, и слънцето грее, тревата зеленее, душата и пее. Росата блести…спохожда я мисъл: ”Самодивке, творец ще си ти! Художничка прочута ще стана за минута. Такааа, за фон е тази красота, но модел ми трябва незабавно. Ох, да рисуваш е толкова забавно.

Вижда Лиса. Ето го модела, даже днес е сложила капела. Много подходяща е и светлината за портрет в гората.

- Хей, Лисанке, я поспри, сега е твоят звезден ден, ликът ти днес ще бъде увековечен. Позирай на поляната с цветя . Боже колко съм добра! И Лувъра, и Ермитажа ще искат аз да те покажа!

Лисана широко засмяна, стойките кърши, изправя гръбнак, грациозно подвива крак.

Самодивка взема хартия и художнически материали, артистично навива ръкави, сумти, чумери вежди, нещо и се не нрави. „Емоция върху листа трябва да се предаде” – чу го от едни мъже, които бяха си творци в галерията, преди. Бясно драска и чегърта, сенки, светлосенки, изразителни очи…Ох, ръката почна да я боли. Съмнително поглежда своята творба, що за чудо е това? Повече прилича на продънена торба.

- О, не просто имам стила на Салвадор Дали, изумителна си, погледни!

Лиса се вторачва и изпада в шок.

- Не можеш да рисуваш май, на това трябва да се сложи край!

 

Самодивка тръгва натъжена, днес тотално е сломена. Трябва с някой искрено да поговори, за да разбере какво да стори. А при кой отива всеки, когато пътя не открива – майката е там навеки, да погали, да закриля. Тътри бавно крачета, отива да чуе съвета:

- Малка моя, спри да се лигавиш ти, малко упоритост прояви и ще видиш как успехът ще те сполети. До днес не се тренираш, даже и не репетираш, я се захвани сериозно, ноти научи и всички изуми.

 

От този ден нататък малката ни сладурана сериозно се захвана солфеж и танци да изучи, хореографията научи. Нежна и ефирна се носи вече боса по тревите, а вятъра развява и косите. Разбра, че родена е да бъде самодива, а танца – той безумно и отива. Гласът трениран – вълшебна песен, мек и нежен като есен.

Ето я и нея, хванали се всички за ръце, творят красивата магия до малко бистро езерце.

 

Затова мъниче разбери, дори понякога по пътя да боли, дори да бъркаш, дори да има и сълзи, ти просто продължи. Да намериш себе си и своето призвание е едно красиво изпитание. Защото важен си за този свят, ако трябва, направи го на инат. Ти си част от общата картина на живота, ти със себе си го оцветяваш и нюансите му даваш. А сега се усмихни и по добър го направи!

 

 

 

 

Щом запеят самодиви, всички зайчета, сърнички птички, затаяват дъх, приседнали на мекичкия мъх.

Омагьосани от вихъра на танца и мелодията нежничко-опасна.

И днес живеят, те са там до селцето Змейово са знам и във българските планини, отиди, ако не те е страх и ги намери.

Помни, където има езерце, може да се крие самодивското селце.

Те са най-изящни и божествено красиви, не принцеси, те са САМОДИВИ!!!