ПРИКАЗКА ЗА ЗЛАТНОТО ДЪРВО - Сесил Костадинова

Вдън горите Тилилейски,

там, зад планините змейски,

стар магьосник си живял,

Дърволюб се той зовял.

 

За дърветата се грижел,

храсти непослушни стрижел,

на животните помагал –

зиме им хранилки слагал,

лете пазел им главите

от стрелите на ловците.

 

Пътниците недолюбвал,

но и никой  не погубвал –

нито хора, ни коне –

изпровождал ги, дорде

вярната пътека хванат.

Гледал да не изостанат

във гората по нощите,

за да не мърсят тревите,

огън за да не кладят

и дървета да секат.

 

Ала ето че веднъж,

във един проливен дъжд,

трима братя, три ездача,

се промъкнали във здрача.

 

Скрили се на сушина,

в хижа дървена една.

Там огнището горяло

и котле над него вряло.

 

Изсушили се, хапнали

и пред огъня седнали.

 

Първият им казал: „Братя,

да си разделим гората

на големи части три

и щом се развидели,

всеки своята страна

да обходи през деня.

Скрито е добре дървото,

дето пази се златòто.

Казват, че блестяло цяло

като златно огледало.“

 

Поговорили си още

и сред сенки мрачни, нощни,

никой от тях не видял

гост един как пропълзял –

скрил се под един юрган,

Дърволюб ги слушал там.

 

Разговорили се сладко,

ала то било за кратко,

че магическа омая

влязла в малката им стая

и изпратила им сън.

 

А на сутринта отвън

що да видят? От вратата

три пътеки към гората

изкусително зоват.

Стегнали се те за път,

яхнали конете врани

и поели според плана.

 

Първият поел наляво,

по пътеката най-права.

Тя като сребро блестяла,

ала скоро изтъняла

и пред нашия юнак

се стопила като сняг.

И тогаз в далечината

блеснало дърво от злато.

Той към него запрепускал,

но гората го не пускала.

Разярен, секира взел –

да си стори път поел,

но един огромен бор

на земята го съборил.

 

Вторият брат свил надясно.

С другите простил се гласно

и препуснал той напред

по пътека с цвят на мед.

Дълго, кратко ли вървял,

ала изведнъж се спрял:

нямало пътека вече,

само нейде надалече,

някъде насред гората,

светело дърво от злато.

Той сърдито изръмжал,

огън страховит наклал,

та без много да се бори,

до дървото път да стори.

Но пламтящите езици

хвърлили му две искрици.

Те подпалили юнака,

затъркалял се той в мъка.

 

Малкият поел в средата.

Лъкатушил из гората

по пътека от листа,

но изчезнала и тя,

вятър щом като повял.

Тъй юнакът в миг видял,

че далече в тъмнината

светело дърво от злато.

Бързо той от коня слязъл,

в тъмното смело навлязъл.

Крачил дълго, падал, ставал,

ала все не приближавал.

 

И тогаз, под дъб зелен

той видял ранен елен

с болка горда. И затрогнат,

спуснал се да му помогне.

Но еленът изведнъж

се превърнал в престар мъж.

„Е, юначе, ти се справи –

казал Дърволюб направо. –

Ти гората уважаваш

и награда заслужаваш.“

 

И без много шум и прах

злато блеснало край тях.

 

„Ами братята ми, старче?“

„Те при мене са, макар че

първият е зле ранен,

вторият пък – обгорен

и не могат да пътуват.

Първо ще се полекуват

тук, в гората. След това

ще ги пусна у дома.“

 

Дърволюб се поклонил

и във мрака се стопил.

 

Изведнъж развиделяло,

птиче в клоните запяло,

слънчев лъч се заиграл

път в гората той огрял.

 

Златото юнакът взел

и към къщи сам поел.