ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА СЛЪНЧО - МАРИЯ МАРИНОВА

-Хей, буболече, хайде на масата!-извика майката синчето си и като видя,че то се бави, надникна из стаите–Божичко,къде е?

      Излезе на двора.Нямаше го.Изтича на тротоара и забеляза,че се отдалечава по дългата улица.Настигна го и го грабна в прегръдките си:

-Повече не прави така!Никога не излизай сам от къщи!Чу ли?-целуваше майката малкия беглец.

-Отивам при татковия самолет.Ще се кача и ще го издигна нагоооре, в небето.Като татко !

-Така ли?Не ти ли е малко раничко?-галеше майката русите детски къдрици.

-Неее!Аз вече съм голям!Виж ме!-изпъна се детето и вдигна  ръчички над главата си.

-Да, да!Виждам!Мнооого си голям!-гушкаше го майка му.

-Искаш ли да ти разкажа една приказка?-попита тя, докато се прибираха.

-За какво?

-За Слънчицето...

-Искам!-зарадва се детето.

-Някога ей това огрооомно Слънце..-започна  майката-било мъничко,мъничко-като житно  зрънце и като теб искало бързо да порасне.Обичало да се крие и всички хуквали да го търсят. Накрая, когато го откривали в някое ъгълче,то умирало от смях и удоволствие.

-Но веднъж...

-Какво?-затаи дъх  момченцето.

-Веднъж, в ранни зори,без някой да го усети,Слънчицето излязло от пещерата, която се намирала между земята и небето.

-Аз съм вече голямо–казало си то-Ще се покача ееей там, до средата на хоризонта и ще огрея цялата Земя.Всички ще видят, че мога  да светя.

      Скоро пещерата останала зад гърба му.И изведнъж се оказало пред огромен, висок и безкраен хълм.

-Олелееее–стъписало се то–Какво  ще правя сега?

     Едва успявало да се отлепи от бодливите тръни и цялото в драскотини,продължило нагоре, към върха на склона.Прескачало камъни,пънове и се питало :

- Толкова ли е далече?Не трябваше ли досега  да съм пристигнал?

    Видяло малко ручейче,потопило глава и се напило с вода.

      Изведнъж,пред него..светнали очите на...вълк!Слънчицето замръзнало на място.

-Яяяя...каква мъничка жълта,медена питка!-продумал Вълчо–Както съм гладен, ей сега ще я изхрускам.И ха:да го лапне,Слънчо се изтърколил и се шмугнал в храсталаците.Набрал смелост,показал глава оттам и се провикнал :

-Никаква питичка не съм ти!Ясно ли е?Аз съм Слънце!И скоро ще  изгрея на небето.

-Аууу–засмял се Вълкът–Изплаши ме,зрънчо!

-Ама, като ти опърля и запаля козината, ще видиш ти!-заканило му се Слънчицето.

-Хайде де,ела!-тръгнал Вълчо към  него,а то–беж да го няма .

     Вървяло мъничето, без да знае накъде.На всичко отгоре завалял дъжд.Подхлъзгало се по склона, изкаляно и наранено.И в този момент пред него изскочила Лисица :

-А!-изненадала се тя–Какво вкусно парченце кашкавал!Ела ми, миличко, ела ми !             Изплашил се Слънчо и се скрил зад един дебел дънер :

-Да,да!Парченце кашкавал!Аз съм Слънце!И мога да ти запаля рошавата опашка!Разбра ли ? - изстреляло думите си оттам то и без да дочака отговор се впуснало да бяга. Хем бягало, хем ридаело и не знаело от страх ли е, или от обида, затова, че не го признават за слънце.

        Когато разбрало, че не го гонят, спряло да си поеме дъх.Видяло наблизо ручейче. „ Амаааа,как така?Аз нали  вече  минах оттук!Олеле,майчице!Въртя се в кръг!Навело се да пие вода,  погледнало образа си в него и се попитало :„Наистина ли съм толкова мъничък и приличам на зрънце?

-Да,така е.-обадило се ручейчето–още си съвсем мъничък.Прибери се в къщи.Родителите ти сигурно те търсят.

-Да, ама аз не знам пътя !Изгубих се!–разплакало се на глас Слънчицето.

-Върви надолу все покрай мене–казало ручейчето.  

     Тръгнало Слънчицето,отчаяно и изморено.И в един момент дочуло някой да го вика:

-Слънчицеее..!Слънчицеее...!

     Да, да!Някой наистина  зовял името му...Не му се причувало.

          След малко,юначето се намерило в прегръдките на своите близки.

-Бабо!Бабинко! хлипало юначето.Аз...само исках да се покача на небето и да огрея Земята,  като истинско Слънце.

-Милото ми...-галела го баба му-Та ти  си още мъничка  звездичка. Ще трябва да минат много,много рожденни дни, да духнеш много,много свещички.И когато пораснеш ще започнеш ослепително да блестиш.... едва  тогава  ще станеш ярко,златно слънце...

     Майката спря да разказва..

-Какво?-обади се момченцето.

-Ами,това е приказката,буболече.Когато му дошло времето, Слънчицето наистина осъществило  мечтата си.И днес виждаш, че е голямо Слънце.

-И аз като Слънчицето съм още мъничък,нали?Не трябва  да излизам навън самичко,за да не  ми се случи нещо лошо.Но когато порасна...

-Когато пораснеш,ако все още имаш желание...

-Ще стана  пилот като татко!

      Майката още по-силно притисна синчето до гърдите  си, доволна, че е разбрало поуката от приказката.

       А вие,деца?