СВЕТУЛКО И УСМИВКАТА - МАРИЯ МАРИНОВА

      Появило се на бял свят едно мъничко същество. В горичката. Още преди да започне да гука, то имало дарбата да блещука.

     Затова го нарекли Светулко. Толкова  му се искало да политне някой ден по света. Да остави във тъмното своя следа. Виж каква светлина притежавам. Искам от нея на други да давам. Хайде ! Тръгвам ! Светът ме зове !

     Речено-сторено! Няма едно. Няма две. Заредил се Светулко със светлинна енергия, взел си довиждане с родния кът и тръгнал на път.

     А навън…Ухаят цветя и тревички. Чуруликат по клоните пъстроперите птички. Въздухът един… свеж и прозрачен! И мирише на жълта иглика !

     На Светулко му идело от радост да вика, да вика…! Но, понеже това не го можел, той светел ли, светел. Ах, как се мятал като искрица из прозрачния мрак! Как подскачал от тинтява на мак. Стигнал чак до улици непознати. До къщи с дворчета и железни огради. Светулко танцувал из простора сякаш бил артист. Толкова свободен се чувствал, спокоен и вътрешно чист !

                           Да мога целият свят да направя красив!

                           Ах, ще бъда много, много щастлив!

     Пеел Светулко . В мрака танцувал. Леко се носел, сякаш, че плувал. Нагоре се гмуркал. Тук-там надничал, после надолу се спускал, сякаш със сребърна сабя тъмнината разсичал. Накрая, съвсем премалял, кротко край парка се спрял. А наоколо… никой. Звук не се чувал. Къде да нощувам? Добре, че си имам фенерче, та пътя ми да осветява, помислил Светулко и сладко, сладко се запрозявал.

     Поседнал до зелена трънливка. Взел си листо за завивка и тъкмо щял да си ляга… нещо мръднало сред храсталака :

-Хей, кой там ?- попитал Светулко и мигом го осветил.- Казвай, коя си пък ти ?

-Аз ли ? Аз съм Усмивката. Аз… - чул се нежен, момичешки глас.

-И защо тук си се свила ? – отметнал Светулко завивката – защо си се скрила ?

-Не ! Не се крия !- казала Усмивката докачена – просто съм уморена. Цял ден при хората  днес съм била. Легнах, за утре сили да събера.

-Амиии…  Ти и на сън се усмихваше. Аз  нали те видях ? И защо ? На какво ? Не разбрах.

-Как на какво ? На полянката сънно притихнала. На въздуха син. На врабчето върху оня комин. На теменужките, дето ухаят.На дечицата през деня, дето играят. На поточето, което не се уморява жаждата да утолява. На пчеличките със златни крилца, дето мед подаряват на възрастни и деца. На балончето синьо в простора. На доброто в животни и хора.

-Амииии… Това не е ли напълно нормално ?- Светулко изрекъл- Не звучиш ли някак си сантиментално ?

-Да, но не всеки го забелязва. Доброто трябва да се показва. Да се оценява. За пример дори да се дава.

     Светулко престанал да шава.

-Да.Ти си права ! – той замъдрувал – Без Добро и Усмивка… светът цял живот ще студува.

-Знаеш ли ?- след малко Студът се сетил – Понеже всеки от нас със нещичко свети, предлагам да летим заедно над Земята. Да показваме пътя, да правим светли и чисти сърцата ! Съгласна ?

-Съгласна !- с усмивка Усмивката подчертала и в тъмнината още повече засияла.

                                                       -2-  

 В една ранна утрин, когато денят показал над хоризонта своята дрешка синя и нова, Светулко и Усмивката за път били вече готови.

-Да полетим. И днешният ден трябва положително да заредим. – Усмивката изпратила към Свутулко топлите си лъчи – Нали знаеш, денят от сутринта си личи.

     Но… още до средата на горската пътека не били дори долетели, чули хлипане под брезичките бели :

-Е, хей, кой плаче? – Светулко в миг се провикнал и с лъч под гъстите клонки надникнал – Яяяя… Еленчето е било. Хайде, ще ти светя, излез! Виж, какво хубаво време е днес! Защо плачеш, Еленче красиво?

     Еленчето подало из под храстите кафяви ушички, и избърсало мокри очички:

-Амиии… защото…Защото  аз съм самичко. Никой не ме обича! Защото не съм щастливо!

-А ти търси ли го? – Усмивкато го попитала.

-Кого ?

-Щастието. То навярно наблизо е скрито.

-Да, бе, да ! – Еленчето не повярвало.

     Усмивката и Светулко уж се отдалечили, но тайно зад храсти се скрили. Тогава, Еленчето въздуха помирисало и вдигнало красивата си глава : „Дали е вярно това ?“

     Запристъпвало лека-полека и тръгнало по пътеката мека. Светулко и Усмивка по петите му били и с интерес го следили.

     В един миг тънко гласче до Еленчето стигнало :

-Помощ ! Помооощ !- викало Зайче до едно пънче- Набодох си крачето със трънчеее !

     Еленчето всичко забравило. Хукнало… и Зайко от трънчето бързо избавило. После  тръгнало сред маргаритките  бухнали в цвят. А очичките му… от задоволство просто блестят !

-Къде ли е Щастието ?- сетило се по едно време Еленчето мило- Сигурно в този момент друг някой е навестило.

     А отсреща, в едни клони – заклещила се Сърничка.

-Ще ти помогна, сестричке !

-Този клон махам и …ето ! Вече ти е свободно крачето !

     Трепнала на Еленчето чувствителната душичка. Цялото  сякаш било не еленче, а птичка. Подскачало Еленчето, пеело и храстите обикаляло. Изведнъж пред него шишарка се изтъркаляла. След нея Катеричка дотичала :

-Ела да иг-играеш със мене! С-с-самичка съм цял ден!- Катеричката тъжно засричала.

-Добре ! И аз искам с някого да си играя!

     И полетели шишарки и смях до безкрая.

     Спуснало се Еленчето по брега на рекичката. Гледа- зайци, мечета, сърнички – пръскат се със водичката.

-Еленче, Еленче, идвай при нас!- извикали всички на глас.

-Ами… аз… търся Щастието! Не мога сега!

-Щастието ли?- избухнали животинките в смях- Ами,че то си е с теб!

-Как така?- учудило се много Еленчето.

-Когато се радваш! Когато със всички живееш! Когато обичаш и пееш! Само, че То като нас не изглежда! То не се вижда. То се усеща!

-Значи…значи… То е било. Това е. Разбрах! Аз го усетих. Аз го видях!

     Така си казало Еленчето и… бух! Цамбурнало се във водата при тях!

     Светулко и Усмивката го гледали отдалече. Тук… те нямали работа вече!

     Колко малко е нужно понякога да направим, много радост на някого да доставим.

                                               К  Р  А  Й