Ледената луна - Пламен Василев

 Някога хората са живеели в дълбоки и тъмни пешери. Когато излезли от тях, всичко наоколо било в пълна тъмнина. Тогава, смелите и умни водачи решили да създадат луната като спомен за светилото,което са имали в подземния свят. Те опънали бизонска кожа върху дървена връв и я боядисали с бяла боя. След това те започнали да хвърлят луната, докато пеели песни, все по-далече и по-далече, докато тя не достигнала най-горе в небето......

 Древните хора вярвали, че в луната живее дух. Точно като нея, и  ледената луна има дух-това бил гласът на човешкото съзнание

 

                                                                         .   .   .

 

 Стиви, с голяма охота, ядеше от любимото си ястие-препечена филийка с шунка, сварени яйца и пържени картофки. Освен това, майката на Стиви сложе до него и голяма стъклена чаша с черна газирана напитка.

 Тази вечер момчето беше доволно и в добро настроение. Но това е по изключение.

 Живеейки в престижен квартал, в огромна къща с градина и разноцветен фонтан по средата, както много други деца на богати родители, Стиви беше разглезен и докачлив, много често лош и егоцентричен.  Винаги искаше още и още.

 Освен  да си похапва сладко-сладко, Стиви не вършеше нищо друго. Мързеше го. Гледаше анимации по цял ден или пък играеше компютърни игри.

 Въпреки охолния живот обаче, на който биха му завидяли много деца, Стиви не беше доволен от почти нищо, което притежаваше. Той всеки ден искаше все повече и повече и ако желанията му не биваха изпълнявани, той все мрънкаше и се държеше арогантно с родителите си.  Дори и с тях.

 

                                                                  .    .   .

 

  След обилната вечеря, Стиви се приготви за сън. Той имаше слуги за оправянето на леглото му и други,които му обличаха пижамата.  След малко, възпълничкото и злобно момченце се пренесе в страната на Морфей. И  не след дълго му се присъни нещо:

 

-Ставай, дебеланчо! Чуваш ли ме? Ставай!-ехтеше силно някакъв глас в ухото му.

 Стиви уплашено отвори очи. Наоколо той виждаше единствено белота. Той се изправи и започна да се върти в кръг, но всичко, което съзираше бяха бели стени, под и таван, камери и екрани над него, които показваха някакво момче в гръб.

 Стиви си помисли, че това е кошмар и вярваше, че ако затвори очите си и ги отвори отново, той ще изчезне. Но не стана така, както си мислеше.  Кръглата бяла стая без врата си беше там и той беше вътре в нея. Момчето осъзна, че момчето на екраните всъщност не е някой друг, а самият той.

-Това са като че ли фрагменти от живота ми.-помисли си Стиви, но секунда по-късно той се стресна и отскочи леко от силния глас,който отново проговори:

-Това е Ледената луна, момче!

-Кой си ти?-попита го Стиви

-Аз съм гласът на твоето съзнание.

-Тук е толкова студено. Искам да изляза вече. Помогни ми!

-Никой няма да те спаси, момче! Тук е толкова студено, защото през живота ти до сега ти бе лош и вечно недоволен!

-Мамоооо!-изплака въздебеланкото объркан,почти ужасен

-Спри да цивриш и погледни първия монитор най в ляво!-заповяда гласът и Стиви се подчини

-Мониторът показва твоя шести рожден ден,когато се разкрещя на икономката, че си получил само 20 подаръка вместо 30.

-Не си спомням това-каза момчето, гледайки епизод от собствения си живот.

-Щом казваш. Сега, погледни втория монитор.-каза гласът пак-той изобразява нагледно как ти излъга баща си преди време, че не си счупил скъпата ваза от Виетнам и натопи градинаря за това и той загуби работа си заради теб.

-Това беше отдавна, глас на моето съзнание!

Гласът не каза нищо, а подкани Стиви да погледне и монитор номер 3

Стиви проследи с поглед как се подиграва на бездомник на улицата и как хвърля кал по него

-Този ден ми беше толкова забавно! Спомням си колко весел се прибрах у дома след тази случка.

-Смяташ, че унижението на хора в беда е забавно, така ли Стиви?

 Момчето не сметна за необходимо да отговори.

-Нека да разберем дали ще ти е толкова забавно, след като видиш и последния монитор. Гледай внимателно!

На него се виждаше как баща му тайно се наливаше с алкохол, а майка му скришно взимаше някакви хапчета.

-Погледни ги, неблагодарно и мрънкащо момченце!-прекъсна гласът -Виж колко разстроени са родителите ти, заради твоето поведение! Ако продължаваш все в този дух, скоро ще ги загубиш и двамата!

-Неееееее! Спри да бръщолевиш вече! Повече не искам да слушам думите ти! Искам да се махна от това проклето място!

 Стиви прегърна последния монитор и каза през сълзи още нещо:

-Аз съм най-лощото дете на света и ви моля да ми простите, мамо и тате!

Стиви стискаше очите си и ридаеше. В главата му хвърчаха най-различни стрякащи мисли и сцени от живота му досега.  Облян в студена пот, момчето се въртеше в леглото си и неочаквано отвори клепачите си и видя своята собствена стая, със сини стени и позлатен таван.

Ледената луна беше сън, но на Стиви му се стори повече от реалност. Без да иска нещо, той отиде набързо в спалнята на майка му и баща му и ги събуди с думите:

-От днес ще се постарая да съм по-добро дете от когато и да било преди!