Мамината обич - Дарина Василева

Лястовица закачлива под стрехата дом си свива.

Гледам я как майстори, клонки носи от зори,

сръчно с кал лепи, твори, работата и спори.

Съчка, пухче, после нова, хей, с гнездото е готова.

Преди пладне тази птичка вече топли го с душичка.

Там под меките перца ще се пукнат яйчица,

пиленца с вратленца тънки ще цвърчат с гласчета звънки.

Мама цял ден без умора шумно ще кръжи над двора.

Със мушици и зрънца ще гощава тез деца.

Милна, радостна картина, ала зло не я подмина.

Свита близо до улука, Кукувицата изкука.

Дебне наш`та работливка със хитрееща усмивка,

че и в нейното телце, наедрява яйчице.

Трябва преди да се мръкне във гнездото да го вмъкне.

Там потомство ще остави, друг да го осиновява.

 

За беда, да често става, Лястовицата за миг остави

празно топлото гнезденце, стрелна Кукувицата оченце,

глухо три пъти изкука и през тясната пролука

с клюна ловко изтъркаля като топла топка бяла

лястовичовата рожба. После, както и подхожда

пъстрото яйце си снесе и в небето се понесе.

 

Лястовичето горкото, полетяло от гнездото,

със злината се размина, сред кокоша перушина,

с устрем, ала меко тупна  и черупката не пукна.

А кокошката се сепна, гребенът и чак потрепна.

-Брей, незнайно от къде малко яйчице дойде!

Дар е то от небесата! Здраво гушна го с крилата

и с надежда се запъти пратеникът да измъти.

 

Във замръкналата къща Лястовицата се връща,

гордост в погледа и прихва  и в гнездото си притихва.

 

Дните пролетни се нижат, майките със много грижа

и със трепет във сърцата, нежно бдят над яйчицата.

 

Ето, юни се търкули и в нощта на първи юли

глухо почна да се чука, нов живот черупки пука.

Кукувиче, лястовици и на пиленца главици

щръкнаха в нощта прохладна  и писукат вече гладни.

 

Пуква в розово зората и огрява светлината

лястовичето гнездо. Вътре птиченце едно,

не е като голо-голеничко като всички други птички.

С тънка, пъстра перушина, то е гладно за двамина.

Мама вижда го различно, но какво пък, нея лично

никак тъй не я тревожи – всичките са нейни рожби.

 

А във Петльовата къща, мама Коко се намръщи –

чака пиле за престол, а пък този – чисто гол,

с меден глас не проговаря, само човчица отваря!

-Не е скромен и е смел, хайде, ще расте петел!

 

Ето, мина се и юли, под едреещите дюли,

изтърсачето на Коко цвърка шумно и високо.

От зори и в здрач не спира, все петела имитира.

Чопли едрата пшеница  и сред златните главици

всеки вижда го къде е –  като черно петънце е.

Мама лястовица плахо, изпод сенчестата стряха

се диви на тази гледка – сякаш в мека, жълта клетка

пляска с черните крилца сред кокошите деца.

Със душата го погледна, под крилцето чак я стегна.

-Тази малка черна птица е от моите дечица!

Иска бързо да го вземе, даже дъх не си поема.

Как, защо какво да прави... В суетнята си забрави,

че изпрати в ранината кукувичето в гората.

Дълго то не се завръща. Ден във нощ се преобръща.

Уж го чуваше да кука, а го няма още тука!

Вятърко шепти без звук – Дом намерило е друг.

 

Вече и септември зрее, слънцето по-малко грее,

сутрешна мъгла щушука – Време е да излетиш от тука!

Лястовицата примира. Готви се, ала не спира

тая болка във сърцето – да се раздели с детето.

То е част от друго ято – нелетящите пернати –

Петльо с него се гордее, вече учи го да пее,

Коко прави що е нужно да са всичките задружни.

Нея не познава даже! Как тогава да му каже,

че в сърцето си го носи и от времето ще проси,

да се мине бързо зима, вяра силна то да има,

че щом пролет го прегърне, тука тя ще се завърне

с майчината обич цяла  и ще почнат отначало.

Да обича мама Коко и да я цени високо –

тя го брани с нежна сила като родна майка мила.

     

Тази мисъл – лъч надежда, сред мъглата се процежда

 и огрява топче черно още щъкащо из двора, поглед свело от умора.

 Лястовица не чака, топло с клюна си изтрака,

 спусна черна пелерина насред калната градина,

  кацва плахо пред детето и разкрива си сърцето.

  А кръвта им тъй запява, че заплита връзка здрава.

  Пиленцето без подкана своята главица скланя

  и се сгушва отмаляло в пазвата и снежно бяла.

      

  Духва вятър в порив жален край прегръдката прощална

  и посява сред полета истина – че под небето

  няма обич по-голяма от тази между дете и мама!