ОГЛЕДАЛОТО НА ТО - Филиз Палаз

Много отдавна, когато хората още не съществували, живял магьосник на име То. Вълшебникът имал магическо огледало, с което виждал всяка истина, а освен това огледалото било и най-добрият му приятел.

Дошло време на войни, битки и раздор. Тогава единственото спасение на света били То и огледалото му, защото безстрашните чудовища, които нападнали Земята, можело да бъдат победени само ако се уплашат от собствения си образ. Магьосникът и огледалото помогнали на себе си и на всички останали...

 

След години То започнал да получава видения. Едно от тях го отвело назад във времето, в битката с чудовищата. Видението припомнило на То как той се качил на връх Логан и показал огледалото в лицето на един от зверовете.

Друго от виденията обаче му показало как ще умре. Пред очите на магьосника се разиграла страшна сцена: след победата над злите същества вълшебникът останал на връх Логан да се порадва на победата си, но един от зверовете все пак се спасил и го бутнал от скалата...

След видението То не успял да заспи. Хаосът в ума му бил пълен и на сутринта той отишъл на връх Логан, за да се успокои. Ала съдбата му не била такава. Съществото наистина било там и случката във видението му станала реалност... Вълшебникът намерил там своята смърт, като оставил жена си и децата си да скърбят.

 

След смъртта му огледалото останало като наследство за рода. Но то не било така близко с никого другиго, както с внука на първия му собственик. Внукът бил кръстен на дядо си. Така името То се появило за втори път в рода на героите.

Още в невръстна възраст детето проявило магическите способности на дядо си. Най-много вниманието му привличала МАГИЯТА. То си представял, че говори с животни, цветя и дървета и понякога това наистина се случвало. Щом баща му – синът на То старши, забелязал способностите на следващия магьосник в семейството, веднага му разказал историята за произхода на този род:

– Мило мое дете, сега ще ти разкажа за твоя невероятен дядо, на когото всички ние дължим живота си... Много отдавна на планетата Земя долетели зли чудовища, които искали да поробят Вселената, а заедно с нея и нас. Но смелият ти дядо успял да ни спаси с помощта на това огледало!

В този момент извадил помощника на баща си от една стара, прашна, кафява торба и го показал на сина си. Бащата отново заговорил, но този път много по-въодушевен и още по-горд:

– Това огледало е магическо: може да ти покаже всяка истина. Много е ценно, защото е спомен от твоя дядо. Предава се от поколение на поколение и сега е твой ред да го получиш!

Просълзен, То взел огледалото и го помолил:

– Покажи ми как умира дядо!

Огледалото изпълнило молбата му и така внукът разбрал цялата истина за смъртта му. Горд, но също и тъжен, То си легнал. Вечерта получил видение, което му показало завръщането на същите демони. Събудил се, облян в пот и се протегнал да вземе огледалото. Тогава огледалото му рекло:

– Съдбата на Земята е в нашите ръце! Сега ти трябва да ни спасиш, както направи и дядо ти. Той беше невероятен човек, магьосник и приятел... Надявам се, че и ти ще си като него!

Тогава То поклатил глава в знак на съгласие и двамата тръгнали на път. На близките сиоставил следната бележка: ,,Не се тревожете за мен. Аз ще се пазя и ще действам разумно като дядо.“

Смелчагата казал на огледалото:

– Посъветвай ме какво да направим, за да победим демоните завинаги!

Помощникът му показал следната случка: празно, голо поле, на което се вижда огромен череп. Изведнъж от хоризонта се появява цяла армия от зли същества, а от другата страна То – с огледалото в ръка. Щом приятелите се приближават, армията започва да атакува героите. Но двамата са въоражени с хъс, кураж и с много нови знания. За победата е необходимо То да наръга водача на демоните с меча на Херкулес, ала преди това трябва да го намери.

– Какъв е този меч, който държа?

– Мечът на Херкулес. Налага се да го забиеш право в сърцето на водача на злите същества – Демоняк, иначе след 100 години те пак ще се върнат.

– Значи сега ще търсим меча?

– Точно така.

– А къде ще го намерим ?

– Легендата гласи, че той е там, където живеят най-могъщите – боговете!

– А те живеят на...

– Върха на планината Олимп, разбира се!

– Сега натам ли тръгваме?

– Да, но ти готов ли си за това?

– Разбира се, че съм готов. Та нали духът на дядо ще ме напътства!

 

Тогава двамата спасители тръгнали към планината Олимп. Пътували три дни и три нощи. През деня умирали от горещина, а през нощта – от студ. По пътя срещали различни препятствия, например страховитите цветя-пирани, които постоянно се стараели да изядат огледалото, но с един замах на То, се отказвали от целта си.

Щом стигнали до подножието на търсената точка, То и огледалото погледнали с удивление към върха. Започнали да умуват как ще успеят да изкачат планината. Никой не можел да помогне с магия – сега се налагало да направят това без чужда помощ. То започнал да се изкачва нагоре с огледалото в ръце.

Минал един ден, пълен с катерене, без почивка. Слънцето се скрило и Луната изгряла. Спасителите се настанили в една голяма пещера, която изглеждала като безкрайна бездна. Ехото можело да срути планината, затова скитниците говорили тихо. Вечерта минавала бавно. То стоял буден, за да не ги нападне някой звяр, въпреки че бил уморен. Затворил очи само за миг, но той бил достатъчен, за да се унесе в сън. Съзнанието му го отвело до лагера на демоните. Сънят сякаш бил видение. В него лошите кроели план как да завземат Земята и дори решили да нападнат на другата вечер, докато всички спят.

 

Магьосникът се събудил, когато слънцето се показало на хоризонта. Той взел огледалото, което още спяло, и тръгнал с него към върха. Било много горещо. Краката на вълшебника едва се премествали. Яркото слънце никак не помагало за спасяването. Спасителят бил пред припадък и наистина се озовал върху грубата пръст в несвяст. Времето, което То прекарал така, било неизвестно, но когато се свестил от усещането за игли в лицето, слънцето вече залязвало. А иглите, за които говоря, се оказало, че са на приятел, макар и странен. Този тайнствен помощник бил стар таралеж. Още щом видял припадналия То и огледалото, ги завлякъл в дома си. Оставил ги да се съвземат, а през това време направил чай и стоплил супа за гостите си. Щом те започнали да се свестяват, той отишъл при тях и им се представил, за да не се страхуват от него:

– Здравейте, спасители. Очаквах ви! – каза им той с мек и приятен глас

– О, приятелю, надявах се да те срещнем, но така и не бях сигурен дали си жив! – рекло огледалото, почти разплакано.

Тогава таралежът станал и го прегърнал. А То, разбира се, започнал да се чуди какво става.

– Вие познавате ли се? – попитал ги любопитно вълшебникът.

– Да се познаваме?! Ние не само се познаваме, ние сме като братя – отговорило огледалото. Таралежът Ламби помогна на мен и на дядо ти да победим демоните! Тримата бяхме неразделни, докато воювахме, но след това Ламби трябваше да се върне при другите си побратими и така останахме само аз и дядо ти. После и той ме остави, а сега съм с теб и Ламби! Понякога имам чувството, че дядо ти още живее чрез теб, То!

Настъпила продължителна тишина, която Ламби успя да пречупи с въпроса си:

– Но я ми кажете, защо сте толкова далеч от дома? Да не би да имате някакъв проблем?

– Да, и то – огромен! – отвърнал То. – Демоните се завръщат! Ние трябва да ги спрем, а единственият начин е като забия меча на Херкулес в сърцето на Демоняк. Обаче за целта първо трябва да го намерим!

– Аз ще ви помогна. Знам пряк път, но ще трябва да се върнем в пещерата, в която сте били.

– Защо ще се връщаме там? – попитало огледалото.

– Защото тя е прекият път!

Всъщност това обясняваше зашеметяващите ѝ размери...

 

На сутринта, вече трима, спасителите закусили и тръгнали. Стигнали бързо до пещерата, защото не било толкова горещо, пък и пътят им бил надолу, което доста ги улеснявало. Преди да влязат навътре в пещерата, запалили по една факла, като тази на То била нормална, а на Ламби – съвсем малка. Огледалото не носило нищо, защото не разполагало с ръце.

Вървели доста, но на третата вечер стъпили на върха. Лошата новина била, че нямало и следа от меча. Докато То го търсел, се спънал в едно малко камъче, което направило три кълба напред и паднало в някаква дупка. Тогава се чуло такова тракане, каквото се чува, когато изпуснеш вилица на пода. Но тракането продължило близо минута и веднага след него от онази дупка се издигнал великолепният меч на Херкулес. То го взел, като очаквал някаква уловка, но нямало такава – нищо страшно не се случило, за радост на спасителите.

Без да губят време, те се запътили към голямата низина, за да се подготвят за войната. А низината съвсем не била наблизо... Изведнъж То бил обхванат от странен страх. Вълшебникът се сетил за видението-сън, което получил в планината. Побързал да го съобщи на другарите си.

– Но как ще спасим всички хора? Това е невъзможно! – философствал таралежът.

– Напълно възможно е! Ако стигнем центъра на света навреме, ще направя всички хора невидими и ще имаме възможност да се подготвим за войната.

То е прав. Но как ще стигнем центъра на света за по-малко от час? – обадило се и огледалото.

– Вие май забравяте, че съм магьосник!

И веднага То, заедно с другарите си, се озовали в центъра на всичко. То започнал да се чуди каква е магията, явно я бил забравил. Дълго не можел да си я спомни...

– Хайде, То, съдбата на света е в твоите ръце!

– Наистина, побързай, защото има секунди до залез слънце!

За щастие, в последния момент То изрекъл:

Светаю невидаю!

Тогава всички хора станали невидими, дори и спасителите. Със скоростта на светлината се появили демоните. Те били подготвени да рушат, но вместо това заварили една празна планета. Тогава, вместо да водят битки, направо обявили Земята за тяхна собственост. Всъщност положението не било толкова трагично, защото след завземането на света ни, дяволите станали много по-слаби и неподготвени.

Не след дълго То, другарите му и хората нападнали демоните. Вълшебникът се качил на високия хълм, близо до ,,ринга“ и вдигнал меча си така, че да го озари слънчевата светлина, а после го хвърлил към Демоняк. Острието се забило право в сърцето му, но не капнала нито капка червена кръв, а черна. Щом другите демони видели водача си мъртъв, избягали на своята планета. Но това не било краят!

От кръвта на Демоняк се раждали други чудовища, по-зли и от избягалите. Сега сякаш нямало спасение... Обаче То побързал да направи невидима магия, тъй като заплахата била по-голяма отвсякога. Вечерта в съня на магьосника се явил дядо му.

–Дядо, уморих се вече! Моля те, вземи ме при теб!

– Не става толкова лесно, дете мое! Светът се нуждае от теб, както и ти от него! Но ти обещавам, че щом изпълниш делото, заради което си роден, ще те взема при себе си!

И То се събудил. Не можел да чака повече така желаното спокойствие и веднага направил видима магия. Вълшебникът се втурнал към демоните с меча в ръка. Борил се като истински герой. Един от зверовете се прокрал между другите и ранил То, но дори с последни сили, магьосникът направил най-могъщото заклинание, което съществувало по онова време.

 

Така светът се спасил от неприятелите си, а То получил тъй желаната почивка. Докато демоните изчезвали, той лежал на земята и тогава дядо му дошъл да го прибере при себе си като награда за добре свършената работа!