ФЕНЕРЪТ И СНЕЖИНКАТА - Дарина Цветкова

Приказка по: “ Храбрият оловен войник”

                                                             Х. К. Андерсен

 

Изпънал тяло като тетива,

разпръснал мрака с фосфорни очи,

Фенерът зорко светеше в нощта.

Той бе войник отдаден на честта,

за първа зима беше тук на страж

и стриктно спазваше заповедта:

на поста неотлъчно да стои,

изправен в стойка „мирно” и за ред,

за сигурност наоколо да бди.

Но изведнъж се сипна пухкав сняг,

Фенерът трепна, но се овладя,

мъжествено застана мирно пак.

От пазвата на майка – зимата

политна сякаш с кринолин – крилца

красавица Снежинка – примата.

Разстла дантеления бял воал,

повдигна се на фини палчета

и грациозно затанцува валс.

Фенерът не можа да се сдържи,

заповедта желязна наруши,

в Снежинката сияещ поглед впи.

А тя с пантофки блеснали в нощта,

с неземен, смайващ сетивата чар,

в изящен пирует изви снага.

От снежната вълшебница пленен

Фенерът влюби се до лудост

и пламна огнено червен.

А тя завърташе се пак и пак,

неотразимо завладяваща,

към него хлъзна се, незнайно как.

Потръпна странно променена – скок

и устремно надолу полетя –

потекал беше съдбоносен ток.

С ръчица нежна бе докоснала

щастливо озареното лице –

единствена милувка, косвена.

Изви се кратка волтова дъга,

като искра просветна по снега

и красотата напои с тъга.

В захлас, Фенерът не разбра дори,

как влюбеното му сърце в гръдта

взриви се и издъхна призори.

Но миг преди това Фенерът – плам

Снежинката бе гушнал в сетен миг –

сълзица върху неговата длан.